Катрин Курц - Възходът на Дерините

Келсън пребледня.

— Майко!

— Не се осмелявай да ме наричаш така! — процеди тя и извърна поглед от него, като се запъти към вратата. — Вече нямам нищо общо с теб. Нека Морган те придружи на коронацията. Не желая да виждам трона на Гуинид, узурпиран от един… един…

Тя се разхлипа горчиво и зарови лице в ръцете си, обърнала гръб на Келсън и другите. Келсън понечи да се приближи до нея, да я успокои, ала Морган го възпря с остър поглед. Ако имаха макар и нищожен шанс за успех, то трябваше да потърсят подкрепата на Джихана, дори да бе дадена неохотно или по принуда.

— Джихана? — тихо се обади той.

— Остави ме на мира — хълцаше тя.

Морган се приближи до нея и й заговори с много нисък глас.

— Джихана спирам да те утешавам. Трябва да направим някои неща тъкмо сега, а не ни остава много време. Келсън е невинен във всичко, в което го обвиняваш, и…

— Спести си лъжите на Дерините за някой друг, Морган — отвърна тя, избърсвайки очи и протегна ръка към резето на вратата.

Морган я изпревари и застана пред нея, като се облегна на резето и я погледна право в очите.

— Лъжите на Дерините ли, Джихана? — попита тихо той. — Използваш термина доста произволно, не мислиш ли? Особено за човек като теб.

Джихана застина на място и върху лицето й се изписа объркване, макар и да се стараеше да го прикрие.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се прави на толкова невинна. Знаеш за какво става дума. Само се питам защо не се досетих по-рано. Това би обяснило много неща, които стори през всичките тия години.

— За какво говориш? — настоятелно запита Джихана, готова всеки миг да обърне гръб на поверително държащия се Морган.

— Ами за твоята Деринийска кръв, разбира се — спокойно изрече той. — Кажи ми, по майчина линия ли си я наследила, или по бащина? А може би и по двете едновременно?

— Моята Дери… Морган, ти си луд! — прошепна тя с разширени от ужас очи, залъгвайки дори собствените си съмнения.

Морган леко се усмихна.

— Не мисля така. Келсън притежава здрава Деринийска жилка отнякъде, а и двамата знаем, че не е наследена от Брайън.

Джихана пресилено се засмя.

— Това е най-голямата нелепост, която съм чувала. Всеки знае за отношението ми към Дерините.

— Някои от най-пристрастните врагове на Дерините в историята са били самите те Дерини, Джихана, или поне в кръвно родство с тях. Онези, които изучават това явление, твърдят, че то произтича от погребано в подсъзнанието чувство за вина. Ето какво се случва, когато хората прикриват истинското си аз за поколенията, като отричат кръвната си Деринийска „жилка“.

— Не! — извика Джихана. — Това не е истина. Ако бе така, щях да зная!

— Може би винаги си го подозирала по един или друг начин.

— Не! Аз никога…

— Можеш ли да го докажеш? — меко я попита Морган. — Има начини, знаеш.

— Какво? — прошепна Джихана, дръпвайки се от него.

Морган я хвана за ръка и я привлече плътно към себе си.

— Нека използвам вътрешното си прозрение, Джихана. Нека премахнем веднъж завинаги сянката помежду ни, всички недоразумения.

— Не! Не, моля те!

Морган не разхлабваше хватката си.

— Искаш ли да сключим една сделка, тогава?

— Каква сделка? — прошепна Джихана.

— Много просто — продължи Морган с фамилиарен тон. — Мисля, че и двамата знаем какво бих могъл да открия с вътрешното си прозрение. Но, за да ти го спестя, бих желал да продължиш да се самозаблуждаваш още малко — ала при едно условие.

— Какво?

— Да присъстваш на коронацията и да подкрепиш поне външно Келсън. Също така да не правиш опити да се намесваш, каквото и да се случи днес. Съгласна ли си?

— Това ултиматум ли е? — попита Джихана, възвърнала донякъде присъствието на духа си.

— Ако желаеш — спокойно отвърна Морган. — Какво избираш? Да те разоблича с вътрешното си прозрение, или да ни съдействаш, поне през днешния ден?

Джихана отклони взор от Морган и отправи боязлив поглед към Келсън. Заплахата на Морган бе упражнила мощно въздействие върху нея. И тъй като подозираше за своя произход, за възможността да бъде наследница на Дерините, ултиматумът на Морган я бе ужасил още повече. При все това още не искаше да го приеме. Следователно, присъствието й на коронацията бе поне по-малката от двете злини.

Тя вдигна глава, но не пожела да срещне очите на Морган.

— Много добре — прошепна тя с глух, потиснат глас в тишината на стаята.

— Много добре какво? — настоя да узнае Морган.

— Ще дойда на коронацията — съгласи се с неохота тя.