Катрин Курц - Възходът на Дерините

Двамата оръженосци, коленичили в нозете му, излъскаха ботушите му до блясък с парчета плат, после се изправиха и третият нагласи жакета му за последен път.

След това го побутнаха към огледалото, което Джилс държеше и му наметнаха прекрасен червен кадифен плащ с яка от черни лисици, подплатен с пурпурночервена коприна.

При тази гледка Морган повдигна вежди, тъй като никога не бе виждал толкова разкошни одежди. Щом оръженосците наместиха плаща върху раменете му и нагласиха верижката тъй, че да не се закрива от яката, Морган трябваше да признае, че видът му бе крайно впечатляващ.

Тъкмо се бе извърнал към огледалото, за да се полюбува на профила си, когато на вратата се раздаде силно, оглушително чукане. Морган посегна към дръжката на меча си, а гардеробиерите застинаха в изненада, след като ударите спряха за миг и сетне се подновиха отново.

— Аларик! Аларик, още ли си тук? Трябва да говоря с теб! — Гласът бе на Нигел.

Морган се озова до вратата с четири дълги крачки и освободи резето. Когато я разтвори, Нигел влетя бързо през нея и я захлопна след себе си. Кралският дук бе видимо потресен.

— Къде е Келсън? — извика той, а очите му тревожно обходиха стаята. — А вие — всички вън! — Кресна той на гардеробиерите.

Щом те се изнизаха, Морган се озова с няколко скока до балконските врати и почука на стъклото. Дънкан вдигна очи, взря се в сериозното му изражение и фигурата на Нигел зад него и кимна. Докато той помагаше на принца да се изправи на крака, Морган отвори вратите на балкона и се отдръпна встрани, за да им направи път с Келсън.

— Какво има, вуйчо? — попита разтревожен Келсън, щом зърна пребледнялото лице на Нигел и почувства, че той има да му съобщи нещо изключително важно.

Нигел прехапа долната си устна и смръщи лице. Как да каже на момчето онова, което току-що бе видял? И още по-лошо, как можеше да му съобщи за случилото се, без то да прозвучи като обвинение?

— Келсън — подхвана той, избягвайки погледа на всички. — Трябва да ти предам нещо, което не ми е лесно да изрека…

— Карай по същество — прекъснато Морган.

Нигел кимна и мъчително преглътна, после отново поде.

— Много добре. Някой е нахлул нощес насилствено в гробницата на Брайън.

Келсън бързо се спогледа с Морган и Дънкан, после впи взор в Нигел.

— Продължавай, вуйчо.

Нигел хвърли плах поглед към Келсън, после сведе очи леко огорчен, че момчето не е изненадано от новината. Възможно ли бе…

— Някой е влязъл с взлом в криптата и е извършил въоръжен грабеж, като е отворил саркофага — предпазливо продължи Нигел. — Задигнали са скъпоценностите и скъпите му одежди — на това място гласът му се прекърши, — после са го положили гол на каменния под. — Гласът му се превърна в шепот. — Намерили са двамата стражи на постовете им с прерязани гърла, чиста работа, няма следи от оказване на съпротива. А Роджиър… Роджиър е намерен мъртъв край гробницата, с ръка на собствената си кама и с ужасено изражение на лицето, сякаш яростно се е съпротивлявал на нещо, което са го принудили да извърши.

Келсън пребледня като платно и се вкопчи за помощ в ръката на Дънкан. Лицето на Дънкан също бе изгубило цвета си, а Морган бе забил от неудобство поглед в пода.

— Дошъл си да ни запиташ какво общо имаме с тази работа, така ли? — тихо прошепна Морган.

— Ти? — Нигел едва не подскочи и рязко вдигна глава. — За Бога, зная, че не си отговорен, Аларик! — Той отново наведе очи и запристъпва от крак на крак още по-неловко от преди. — Но знаеш какво ще си кажат другите, нали?

— Че прокълнатият Дерини отново е влязъл в същинската си роля — спокойно промълви Дънкан. — И би било почти невъзможно да се докаже противното, тъй като ние наистина бяхме в гробницата миналата нощ.

Нигел бавно кимна.

— Зная.

— Знаеш!? — откликна като ехо Дънкан.

Нигел изнурено въздъхна и провеси обезкуражен рамене.

— Точно така. Но се страхувам, че този път е въвлечен не само Аларик. Когато ти казах, че Роджиър е бил намерен мъртъв със собствената си кама в ръка, забравих да спомена какво е държал в другата си ръка.

Всички впериха очи в Дънкан.

— Позлатено кръстче — твоето разпятие, Дънкан!

Позлатено разпятие — твоето, Дънкан!

Дъхът на Дънкан за миг пресекна. Не можеше да оспори обвинението, тъй като кръстчето наистина бе негово . Не можеше да го отрече. Това, което бе положено в гробницата с Брайън в деня на погребението му, бе зарегистриран факт. Неоспорим факт бе също, че гробницата бе претърсена и че позлатеното кръстче бе намерено там, където не му беше мястото.