Катрин Курц - Възходът на Дерините

— Зная, че си информиран за новото си звание — съобщи момчето, оценявайки промяната във външността на Морган с възхитен поглед. — Заповядай — подаде му той шпорите. — За теб са.

Морган застана на едно коляно и приведе глава.

— Мой принце, нямам думи.

— Глупости — отсече Келсън. — По-добре да не си оплиташ езика в напразни ласкателства, когато имам най-много нужда от теб.

Той подаде шпорите на Морган и му направи знак да се изправи, после се обърна към прислужника, който стоеше все още на вратата.

— Джилс, у теб ли са другите емблеми на Морган?

Мъжът се поклони и сигнализира на други трима прислужници да влязат, като двамина от тях носеха сандъчето с емблемите, което Ян бе пресрещнал в коридора сутринта. Третият носеше през раменете широк ремък за меч от червена кожа, с ръбове, обшити в злато. Тримата зачакаха следващия знак на своя предводител.

Келсън се обърна към Морган.

— Като кралски Шампион трябва да носиш някои неща на церемонията — съобщи той и лека усмивка пробяга по лицето му. — Сигурен съм, че няма да имаш нищо против, ако гардеробиерите ми ти помогнат, докато разговарям с изповедника си.

Щом слугите заобиколиха със своите емблеми Морган, принцът направи знак на Дънкан да го последва. Те излязоха на балкона и затвориха вратите. През стъклото забелязаха как гардеробиерите се суетят около разгневения Морган. Келсън наблюдава сценката известно време, след това се обърна към Дънкан.

— Сигурен ли си, че Морган няма да излезе от кожата си заради мен, отче?

Дънкан се усмихна и поклати глава.

— Съмнявам се, мой принце. Той бе твърде горд с теб, когато пристъпи в стаята, за да ти се сърди дълго време.

Бегла усмивка мина по лицето на Келсън и той се загледа над покривите на града, облегнат на лакти върху студения каменен корниз на балкона. Мразовитият вятър леко развяваше косите му, ала плащът му бе достатъчно плътен, за да го предпази от студа. Над главата му пробягваха буреносни облаци, заплашвайки да скрият слънцето и въздухът внезапно утежня и се изпълни с влага.

Келсън скръсти ръце на гърдите си и заби поглед в земята за дълго, след което заговори с нисък глас.

— Отче, кое е онова, което прави даден човек крал?

Дънкан се позамисли над въпроса, след това се присъедини към Келсън на перваза.

— Не съм сигурен, че някой би могъл да отговори на въпроса ти, синко — замислено отвърна той. — Може би, в края на краищата, кралете не се отличават толкова много от обикновените хора. С изключение на това, разбира се, че отговорността им е много по-голяма. Струва ми се, че няма защо да се тревожиш за това.

— Но някои крале не са обикновени хора, отче — тихо промълви Келсън. — Как съумяват да се справят с онова, което се изисква от тях? Освен това, да предположим, че даден крал открие, че съвсем не е изключителна личност? Какво прави той, когато към него се предявяват големи изисквания, когато…

— Ти не си обикновена личност, Келсън — решително отвърна Дънкан. — И ще бъдеш един изключителен крал. Не се съмнявай в това. И никога не го забравяй.

Келсън размишлява над отговора дълго време, после се обърна и коленичи в нозете на свещеника.

— Отче, дай ми своята благословия — прошепна той, навеждайки глава. — Изключителен или не, силно съм уплашен. А и въобще не притежавам самочувствието на крал.

Морган съскаше гневно и сипеше ругатни, докато кралските гардеробиери се суетяха около него. Опитваше се да стои мирно и да се подчинява на неизбежността, тъй като знаеше, че Келсън може да го забележи от балкона. При все това му бе извънредно трудно. Просто му прилошаваше при вида на множеството прислужници.

Двама оръженосци бяха коленичили в нозете му и внимателно прикрепяха сребърните шпори към ботушите му, излъсквайки ги до блясък. Този, когото наричаха Джилс, взе меча му и го връчи на един от останалите оръженосци, после пое кожения презраменен ремък и го препаса около гърдите му. Щом се докосна до меча си, Морган леко си отдъхна, тъй като без оръжието си се чувстваше като гол. Тънката кама в кожената ножница, провесена на ръката му, би му свършила слаба работа, ако тези мъже се опитаха да освободят света от още един Дерини.

Щом Морган нагласи дръжката на меча си както му харесваше, Джилс се приближи до дървената кутия със скъпоценности и измъкна от нея позлатена верига с висяща на нея значка. Ала не му бе позволено удоволствието да продължи с церемонията, тъй като Морган бързо взе верижката от него и я надяна на врата си. Колкото по-скоро свършеше с всичко, толкова по-добре.