Катрин Курц - Възходът на Дерините

Съжаляваше, че с остатъка от силите си можеше само да прескочи оттук най-много до катедралата — но това не бе кой знае каква неприятност. Чариса щеше да замести силата, която използваше той, скоро, щом се върнеше. В края на краищата, като се вземеха предвид всички обстоятелства, малко обикновено придвижване щеше да му помогне да се поразсее. Нямаше нищо по-подходящо от една кратка езда в ноемврийската нощ, за да премахне от главата на човек мислите за убийство и да насочи вниманието му към по-приятни забавления.

Той застана бързо в центъра на стаята и загърна плаща около тялото си. После, мърморейки магическите заклинания, на които го бе научила Чариса, литна във въздуха с протегнати напред ръце — и изчезна в мрака.

Много по-късно Ян яздеше в една гориста местност сред хълмовете северно от Ретмут. Той се ослуша една дълга минута, после подкара коня си в бавен ход, като животното само напипваше пътя си в мрачната, безлунна нощ. Леко валеше сняг и Ян се загърна по-плътно в плаща си с качулка, яздейки в тъмнината.

Накрая той се озова до отвесна скала отдясно, по-висока, отколкото можеше да забележи окото. Беше яздил може би половин миля, когато внезапно го спря дрезгав глас.

— Кой е там?

— Лорд Ян. Дойдох да се срещна с Нейно Благородие.

Вляво някой драсна огънче и в тъмнината запламтя запалена факла. Мъжът, който я държеше високо пред себе си, запристъпва бавно към Ян. А около него се забелязваха петима-шестима мъже само в кръгчето светлина. Преди мъжът с факлата да достигне до Ян, друг мъж пристъпи от мрака и пое поводите на коня.

— Съжалявам, милорд — с пресипнал глас отвърна той. — Не ви очаквахме тази вечер.

Ян отметна качулката си назад и се смъкна от седлото, наблюдавайки заговорилия го мъж, който подаде поводите на друг и отведе животното до скрита някъде конюшня.

— Нашата лейди все още ли е тук?

— Да, милорд — отвърна капитанът на стражите, докосвайки с ръка о скалата зад него, — но не зная дали ви очаква.

Част от скалата се разтвори и откри път, та Ян тръгна по него, следван от останалите.

— О, тя ме очаква — произнесе той с хитра усмивка, която стражите не можеха да забележат в тъмнината на прохода. Той изчака очите му да свикнат с мрака, сетне се насочи уверено по дълъг коридор към слабата светлина на факлата в далечината.

Както вървеше, Ян плесваше в кожените си ръкавици за езда единия юмрук в дланта на другата ръка. Стъпките му глухо отекваха по мраморния под на коридора. Тежкият плащ тихо прошумоляваше по елегантните му ботуши, а тежката стомана на меча му издаваше леко свистене, щом погледнеше към тях.

Странно, какви ли не връзки си създаваше човек, когато преследваше някаква своя цел. Той никога не бе възнамерявал да обедини силите си със свирепата Чариса. Наистина, в началото изобщо не бе смятал да го стори. А сега дъщерята на Марлук му се доверяваше почти изцяло, съгласила се бе да обединят усилията си за една обща цел. Кой ли би помислил допреди една година, че той, Ян Хауел, ще бъде скоро владетел на Коруин?

Той се усмихна вътрешно, като му хрумна още една мисъл, която не се осмеляваше да произнесе дори полугласно. По-нататъшно управление и власт очакваха подходящия човек, само веднъж да ги вземе. Но когато някой си имаше работа с такива като Чариса, по-добре би било да отстрани от главата си подобни мисли. След смъртта на Морган и Келсън и сигурното завладяване на Коруин щеше да се отвори достатъчно време за други неща. Междувременно…

Сребърните шпори весело дрънчаха по гранитните стъпала, а факлите с извитите си бронзови дръжки хвърляха кървави отблясъци върху кестенявата му коса и отразяваха навярно кръвожадните мисли на човека, който пристъпваше толкова уверено.

Той мина покрай поста от стражи и прие поздрава им с добре премерено равнодушие, после се приближи до двойна златна врата, край която бдяха двама високи Мури.

Те обаче не направиха никакъв опит да го спрат и Ян се шмугна вътре без звук. Облегнат назад върху орнаментираните дръжки, той внимателно фокусира погледа си върху жената, която седеше срещу него и разресваше дългите си светли коси; поне засега всички зли мисли се изпариха от съзнанието му.

— Е, Ян? — попита тя. Гласът й бе нисък и дрезгав, а пълните й устни бяха изкривени в леко саркастична усмивка.

Ян се приближи към нея с нехайна походка и безгрижно лице.

— Стана, както ти обещах, скъпа — ласкаво рече той и я погали по рамото на минаване. — Друго ли очакваше?