Катрин Курц - Възходът на Дерините

— Ала ако не знаеш кой си и подобни въпроси са крайно нежелателни, не можеш да направиш много, нали? Не твърдя, че случаят с Джихана е такъв, но сам разбираш колко много може да сме пропуснали през всичките тия години. Навярно съществуват хиляди Дерини, които не знаят за произхода и възможностите си.

— Няма спор по въпроса — потвърди Дънкан. — Както и да е, ако Джихана е Дерини, това може да ни осигури предимство при утрешните ни действия. Поне ако по някакъв начин сме разрушили ритуалната наследственост, не можем да предвидим какво може да извлече Келсън от собствените си източници на енергия. Тази вечер беше блестящ пример.

Морган замислено поклати глава.

— Не ми харесва тая работа. Келсън е напълно необучен. Неговите умения трябва да бъдат придобивка на Брайъновата сила — той замълча. — Питам се дали Брайън е съзнавал какво стоварва на плещите ни. В това отношение не зная как да гледам на нещата — като на благословия или проклятие.

Дънкан се усмихна и се върна при камината.

— Нима приехме наследството, което ни остави Брайън, понеже си мислим, че ще се справим лесно? Или защото обичахме Брайън, обичаме и сина му — а може би защото така е правилно?

Морган тихичко се засмя.

— Добре, отче. Но без проповеди, моля те. Знаеш, че мотивите ми съвпадат изцяло с твоите. — Той стисна ръцете си една в друга, несъзнателно потърквайки печата с грифона на пръста си. — Ала трябва да признаеш, че внезапно изникнаха цял куп неизвестни. Собствената сила на Келсън. Ами Джихана — може ли да наблюдава спокойно отстрани как синът й умира? И съществуването на предател сред нас, както изглежда.

— Предател?

— Най-малкото в двореца. Очевидно, твърде високопоставен. Да не мислиш, че Чариса сама е измислила случая с Едгар? Някой друг се е разшетал за нея, ясно е като бял ден.

— Е, след като си тръгнал да изреждаш неприятностите, има още нещо тревожно — каза Дънкан. — Представи си, че утре Чариса надвие Келсън в двубоя — това би засегнало всички нас. Какво ще се случи с Келсън? Какво ще стане с кралството? И какво ще правим всички ние, като теб например, които поддържат Келсън и Брайън?

— И като теб, братовчеде — повдигна вежди Морган.

— Ако Чариса победи, свещеническото ти расо не ще те предпази. Като изповедник на Келсън и мой духовен наставник ще бъдеш двойно осъден от самото начало. А утрешното ти наложително участие в тържеството ще реши окончателно съдбата ти.

— Страхуваш ли се?

— По дяволите, да! — избухна Морган. — Трябва да съм глупак, за да не… надявам се, че не съм достигнал още до този стадии. Не зная как се чувстваш ти, но аз вече съм заспал на крака.

— Амин — съгласи се Дънкан. — Не само това, но аз въобще не бива да съм тук. Ако побързам, мога да се измъкна, преди да забележат, че ме няма. Не мисля, че високоуважаваният ни архиепископ би одобрил тазвечершните ми действия. — Той извърна тяло към спящия Келсън, после се приближи до скритата врата. — Струва ми се, че днес изразходвах повече сили, отколкото през последните десет години!

— Браво на теб. Ще трябва да го правиш по-често — ухили се Морган, отваряйки вратата към тайния коридор и подаде на Дънкан една запалена свещ от полицата над камината.

Свещеникът в Дънкан му подсказа да пренебрегне ироничната забележка, ала той не можа да сдържи усмивката си, щом пристъпи в нишата.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той, като се спря край отвора. — Келсън ще спи до зори, но…

— Намекна ми това и предишния път — тихо изсумтя Морган.

— Аларик, знаеш, че не беше по моя вина — прошепна Дънкан с шеговито-сериозен тон. — Освен това мисля, че си забавлявал достатъчно много гости тази вечер. Уморен съм от толкова срещи!

Преди Морган да намери подходящия отговор, Дънкан се обърна и изчезна надолу по тъмните стъпала.

Морган замислено кимна и доволно се подсмихна, сетне затвори плътно скритата ниша. Втренчи отсъстващ поглед в нея за миг, после се върна при камината.

Бе дълъг ден — както и двете дълги седмици. И макар че краят му се виждаше, той знаеше, че най-трудното тепърва предстои.

Уморено потърка очи и се опита да прогони тревожните си мисли. Ако искаше да бъде в помощ на Келсън за утрешния ден, трябваше малко да поспи. Издърпа претрупания стол от камината до леглото на Келсън, после разкопча плаща си и уморено се отпусна върху меките възглавници. Щом се докосна до стола, го обхвана летаргия, неотложна нужда от сън и почивка. Едва събра сили да събуе ботушите си, и да се загърне с кожените краища на плаща като с импровизирано одеяло, докато най-накрая сънят го надви.