Катрин Курц - Възходът на Дерините

Всички се поклониха в знак на внимание, освен Джихана, която стоеше като истукана, втренчила гневно поглед в Келсън.

— Нима ще ми се възпротивиш за нещо толкова важно, Келсън? — прошепна тя. — Нещо, което намирам за истинско зло?

Келсън запази хладнокръвие.

— Върни се в покоите си, майко, моля те. Не искам да споря с теб пред целия ни двор.

Тя забави отговора си, а Келсън се обърна към капитана на стражите, който бе привършил претърсването на кралския апартамент и сега събираше хората си вън пред вратата.

— Капитане, отново се оттеглям за нощна почивка. Ще наглеждате ли стражите си, за да не бъда обезпокояван повече? Генерал Морган ще остане с мен.

— Да, Ваше Величество — отдаде чест изопнат капитанът.

— Колкото до вас, господа, и до теб, майко, ще се видим всички сутринта. През това време смятам да си отпочина. Утрешният ден няма да е като другите.

Завъртайки се грациозно на пети, той прекрачи в покоите си, следван от Морган и ключалката прещрака като финал на всичко случило се.

След моментно колебание кралицата решително се обърна и се запъти към покоите си. А Ян, следващ оттеглящата се групичка царедворци и благородници, даде знак на един страж да го последва и се запъти към един страничен коридор.

След като заключиха вратата, Келсън накрая припадна от напрежение и се улови за плаща на Морган, като се свличаше в нозете му. С мрачно изражение Морган го вдигна на ръце и го пренесе до кралското легло, а Дънкан се измъкна от скривалището си на балкона.

— Хм-м, ама че студ е тук — забеляза той, духайки в шепите си да се стопли и се приближи към другата страна на леглото.

— Добре ли е той?

— Ще се оправи — отвърна Морган, като поохлаби яката на момчето и се зае да съблича горния му жакет. — Струваше му много сили да издържи на всички тия събития. Ти сам беше казал, че ще спи непробудно до сутринта.

Дънкан постави ръка на челото на момчето и разви превръзката на ранената му ръка.

— Добре, че не спа. Трудно можеше да обясниш на ония стражи какво се е случило. Нещата не се оказаха толкова прости, както си мислехме.

Той доволно изсумтя и отново превърза ръката на Келсън. Морган съблече плаща на момчето и го издърпа под тялото му, после го вдигна за раменете, за да свали Дънкан жакета му. В същия миг Келсън отвори очи.

— Морган? Отче Дънкан? — обади се той със слаб гласец.

— Тук сме, мой принце — успокои го Морган и положи внимателно момчето на възглавниците.

Келсън извърна глава надясно към Морган.

— Кажи ми, Морган, добре ли се справих? — попита той почти шепнешком. — Боя се, че се държах доста наперено.

— Справи се чудесно — усмихна се Морган. — Брайън би се гордял с теб.

Келсън слабо се усмихна и обърна взор към тавана.

— Аз го видях, Морган. И чух гласа му — преди, искам да кажа. Той ме повика по име и после… — той изви глава към Дънкан. — Сякаш бях обвит в коприна, в кълбо от слънчева светлина… не, в лунна светлина. И имаше още нещо, отче Дънкан. Един мъж с блестящо лице и златиста коса — ала това не беше ти, Морган. Спомням си, че бях уплашен, но тогава…

— Тихо, мой принце — каза Морган, като протегна ръка и докосна челото на момчето. — Сега трябва да си отпочинеш и да се наспиш. Спи, мой принце. Аз ще бдя до теб.

Както говореше, клепачите на Келсън затрепкаха, той затвори очи и дишането му подсказа, че наново се е унесъл в дълбок сън. Морган се усмихна и поглади разрошената му коса, после помогна на Дънкан да свалят ботушите му. Когато го завиха добре срещу нощния студ, Дънкан духна всички свещи и остави да гори само една до леглото му, после се приближи до Морган край камината.

Морган облегна ръце и чело върху лавицата й и се загледа в пламъците в нозете си.

— Странно нещо се получава — прошепна той на Дънкан. — Мога да се обзаложа чие лице е видял Келсън по време на извършването на ритуала.

— На Св. Камбър ли? — попита Дънкан. Той отстъпи назад и скръсти ръце на гърба си, а Морган вдигна глава и изнурено потърка очи.

— Да — отвърна Морган. — И ще ти кажа още нещо, от което кръвта ти ще се вледени. Дери лежеше ранен в коридора. Той бе на прага на смъртта, когато го открих, с рана на хълбока си, достатъчно голяма, за да навреш юмрука си в нея. Ала аз го излекувах!

— Какво?

— Зная, че звучи абсурдно — продължи Морган. — Но си спомних за древната лековита сила, която някога са практикували Дерините. И някаква… луда надежда или нещо такова ме обзе… не зная, ала реших, че трябва да опитам. Не мислех, че ще подейства. Как може след толкова години един роден наполовина Дерини, който никога не е бил свободен да използва принадлежащите му сили, още повече, че…