Катрин Курц - Възходът на Дерините

Морган издърпа един от столовете до масата за Келсън, после придърпа друг за себе си от обграждащите камината. Дънкан сложи празната бутилка на бюрото и открехна тежките завеси.

— Мислиш ли, че е разумно? — попита Морган и вниманието му се отклони от задачата, от която беше погълнат.

Дънкан стрелна с поглед братовчед си, после надникна през прозореца с кехлибарена рамка.

— Струва ми се, че сме достатъчно в безопасност — пророни накрая той. — Никой не може да ни види посред бял ден, стъклото замъглява образите. — Той пресече стаята и седна до масата. — Освен това, така ще можем да забележим приближаването на хора отвън. След около половин час това ще има голямо значение, ако правилно съм преценил.

— Толкова скоро? — запита сухо Морган и се пресегна към туниката си, за да извади малка черна кожена торбичка. — Значи нямаме много време.

Той се огледа спокойно в стаята, положи торбичката на масата и развърза кожените връвчици, с които беше пристегната.

— Имам нужда от повече светлина тук, Дънкан, ако обичаш. Между другото, откога си пълниш сам съда за светена вода? Мислех си, че това не е работа на един първосвещеник.

Дънкан изсумтя присмехулно, взе високия свещник от бюрото си и го постави на масата.

— Много забавно, братовчеде. Знаеш добре, че всичките ми помощници са в катедралата, подготвяйки се за утрешната коронация на Келсън. — Той се усмихна на момчето и седна отново. — Едва ли е нужно да ти припомням къде се намира неоценимият ни архиепископ в този момент. Трябваше да измоля специално разрешение да остана днес тук, в случай, че Келсън се нуждае от мен — което, подозирам, е така, макар и не точно по начина, по който си го представя архиепископът.

Двамата си размениха многозначителни усмивки и Келсън смушка нетърпеливо с лакът Морган, проточвайки шия да надзърне в торбичката, която опекунът му още не бе отворил. Морган му се усмихна окуражително, след това доразвърза кожените ремъчета. Пресегна се вътре с облечени в ръкавица пръсти и внимателно извади нещо златно и пурпурночервено и го постави върху дланта си.

Келсън разпозна предмета и зяпна от изумление, а Морган замислено протегна ръка към момчето.

— Познаваш този пръстен, нали, мой принце? Не го докосвай. Още не си предпазен от въздействието му.

Келсън тихо въздъхна и отдръпна ръката си, а очите му бяха пълни с благоговение.

— Това е Огненият пръстен, печата на могъществото на баща ми. Откъде си го взел?

— Брайън ми го даде на съхранение, преди да замина за Кардоса — отвърна Морган, обръщайки тъй ръката си, че скъпоценните камъни да заблестят.

— Мога ли да го видя? — попита Дънкан, извади копринена кърпичка от ръкава си и се пресегна да вземе пръстена.

Морган кимна и протегна ръка.

Като обви пръсти с краищата на коприната, Дънкан предпазливо пое пръстена и го приближи към светлината на свещника. Когато го обърна, алените камъчета хвърлиха мънички отблясъци върху тримата наблюдаващи и върху тапицираните стени.

Дънкан обстойно разгледа пръстена, после го постави в ъгъла на масата, все още сред диплите на бялата коприна.

— Истински е — ликуващо изрече той с тон на известно облекчение. — Все още чувствам неизбледнялата му сила. У теб ли е печатът?

Морган кимна и свали ръкавиците си.

— Страхувам се обаче, че ще се наложи да отстъпиш, Дънкан. Не се осмелявам да се приближа до олтарната стена с шпионите на Джихана отвън. — Той свали инкрустиран пръстен с печат от пръста си и го задържа между палеца и показалеца си. — Ще го направиш ли?

Келсън нетърпеливо скочи от мястото си, горейки от желание да го види. „На Черен фон е Зеленият терзаещ Грифон“ — гласеше надписът под изображението. — Това е древният хералдически знак на Коруин, нали, Морган?

— Правилно — отвърна той. — Пръстенът на Брайън е изработен много отдавна. И тъй като гербът принадлежи на майка ми от рода на Дерините, той го считаше за изключително подходящ със забележителните си свойства за ключ към придобиване на твоята власт. — Морган насочи вниманието си към Дънкан. — А сега трябва да ти го настроя. Готов ли си?

— Ами… Келсън? — Дънкан извърна поглед към момчето.

Морган спря очите си на младия принц, после на братовчед си и слаба усмивка пробяга по лицето му.

— Мисля, че всичко е наред. Ако не е подозирал нищо досега, то утре така и така ще го научи. Не се страхувай, тайната ни ще бъде съхранена.

— Добре — кимна Дънкан и се усмихна окуражително на Келсън. — Няма нищо тайнствено, Келсън. Когато печатът с грифона се активизира правилно, той ще отвори една скрита камера във високия олтар. Той бе предаден на Аларик от баща ти много отдавна, така че, когато настъпи подходящия момент, да можем да вземем оттам някои вещи, съхранени за теб.