Катрин Курц - Възходът на Дерините

Кралските стражи, за които бе споменал на Аларик, бяха още там, включително двамата, за които мислеше, че го следят особено внимателно през последната седмица. Знаеше, че са членове на личната охрана на кралицата и често се запитваше, минавайки покрай тях, дали наистина го подозират. Не смяташе, че е извършил нещо, с което да привлече специалното им внимание — освен че бе изповедник на Келсън и братовчед на Аларик — но човек никога не знаеше какво може да очаква от типове като тези.

Той взе от килера вдясно извезан със сърма епитрахил, докосна го до устните си и го постави на раменете си. С тези кралски песове тук бе сигурно, че не може просто да излезе, да отвори олтарната камера и да извади съдържанието й. Те щяха да станат още по-подозрителни в мига, когато влезе в олтарното пространство. Трябваше с нещо да отвлече вниманието им.

Отново надзърна през шпионката и си намисли план за действие.

Много добре. Нека го подозират. Ако кралските стражи сами настояваха да усложняват нещата, на него му беше все едно. Той ни най-малко не би се отказал да употреби свещеническата си ловкост, за да прикрие истинските си намерения. Ако не успееше, винаги можеше да се позове на традиционната власт на първосвещениците. Когато човек си имаше работа с подобни хора, да ги сплаши не бе особено трудно, особено щом ставаше дума за заплаха с анатема.

Поемайки си дълбоко дъх, за да се овладее, Дънкан отвори страничната вратичка и влезе в олтарното пространство. Както и очакваше, единият от стражите незабавно напусна мястото си и притича към средния кораб.

Чудесно , помисли си Дънкан и ниско коленичи, за да предостави време на мъжа да се приближи. „Той е сам и не си е извадил меча. Хайде да видим какво ще предприеме.“

Когато Дънкан се изправи, дочу глухо отекващите стъпки на мъжа, които се приближаваха и плъзна нехайно ръка в пояса си, за да извади ключа за дарохранителницата. В мига, когато сетивата му подсказаха, че мъжът почти се е приближил до олтарната преграда, той разтвори пръсти и пусна ключа да издрънчи на пода. В умишлено несръчния си опит да го подхване той го побутна надолу по мраморните стъпала, право в краката на изненадания страж.

Дънкан впери невинните си сини очи в мъжа с леко объркано изражение на лицето, после се втурна загрижено по стъпалата. Поведението му така обърка стража, че когато Дънкан се озова до него, той се бе навел и вдигаше ключа, без да съзнава какво прави. Със смутена полуусмивка той внимателно го положи в протегнатата ръка на Дънкан.

— Благодаря ти, сине — промърмори Дънкан с най-прочувствения си бащински тон.

Мъжът кимна нетърпеливо, но не направи опит да се отдръпне.

— Желаеш ли нещо? — попита Дънкан.

Мъжът се отмести смутено.

— Монсиньор, трябва да ви попитам… генерал Морган с вас ли е?

— Искаш да кажеш, в кабинета ми? — попита Дънкан търпеливо, като лицето му изразяваше върха на невинността.

Мъжът кимна леко.

— Генерал Морган дойде при мен да се покае, сине мой — тихо каза Дънкан. — Той иска да получи причастие преди процеса, както и принц Келсън. Има ли нещо нередно в това?

Обяснението на отеца слиса мъжа. Очевидно мисълта, че Морган не е безбожник, а истински християнин, никога не му бе хрумвала досега. Явно не такова признание бе очаквал да чуе. А кой беше той, за да се намесва в спасението на една човешка душа — особено тъй необходимо като на Аларик Морган?

Убеден, че е смутил нещо твърде естествено и благочестиво, стражът смирено поклати глава и се отдръпна от Дънкан, покланяйки се до кръста. Щом Дънкан се обърна към олтара, мъжът бързо прекоси средния кораб до църковната пейка, където бяха коленичили неговите колеги и се присъедини към тях, прекръствайки се суеверно.

Дънкан слезе от олтара с облекчено сърце. Знаеше, че стражът все още го наблюдава и бе сигурен, че разказва на оръженосците за случилото се — макар и всички да бяха уж погълнати в молитва. Но се съмняваше, че ще намерят някакъв повод да се намесят отново, стига да не направи нещо твърде необичайно. Разбира се, все някой щеше да отиде при Джихана да й съобщи за местонахождението на Аларик и Келсън, веднага, щом се скриеше от очите им, но не можеше да предотврати това.

Дънкан леко се поклони пред дарохранителницата, след което внимателно дръпна зелените копринени завеси от позлатените й врати. Докато отключваше вратичките с дясната си ръка, с лявата стисна здраво пръстена с печата. И тогава, докато издърпваше един покрит бокал с едната си ръка, лесно можеше да докосне олтарния камък с печата в другата.