Катрин Курц - Възходът на Дерините

Когато водата изпълни съда, Дънкан застина на място за част от секундата, после бързо се изправи и остави бутилката на пода.

Аларик се задаваше заедно с младия принц. В Дънкан все повече нарастваше безпогрешното усещане за спешността и неотложността на посещението.

Той се приближи до отворената врата на западния портал, приглаждайки поизмачканото си расо с бързо, машинално движение на ръката си с дълги и изящни пръсти, после излезе на слънчевата светлина и заслони очите си срещу яркия й блясък.

Там, на фона на сивата отдалечена стена, той зърна Келсън да влиза през дворната порта, облечен в кралското пурпурночервено с извезани върху него блестящи златни кръстове. А до него гордо крачеше тъмен силует, увенчан с пригладена златиста коса, чиито дълги нозе бързо поглъщаха разстоянието.

Когато двамата се заизкачваха по стъпалата към западния портал, Дънкан почувства спокойната, вдъхваща увереност аура, която винаги обграждаше знатния му братовчед. С въздишка на облекчение той пристъпи напред, за да ги приветства.

— В името на Св. Георги и Св. Камбър, идвате навреме — продума Дънкан, теглейки нетърпеливо Морган и принца към сянката зад вратата. — Какво толкова ви забави? Вече започнах да се тревожа.

— Ще ти обясня по-късно — отвърна Морган, отправил неспокоен поглед към прозорците на средния църковен кораб и към нефа. — Следи ли те някой?

— Страхувам се, че да — кимна Дънкан. — От погребението на Брайън всеки ден в базиликата свободно влизат кралски стражи. Но не мисля, че ме подозират. Аз съм изповедникът на Келсън и може би те просто са се досетили, че щом се върнеш, първото, което ще направиш, е да се отбиеш тук.

Морган се обърна към Дънкан и Келсън и въздъхна.

— Да се надяваме, че си прав. Защото ако хранят и най-малкото подозрение, че се занимаваш и с нещо друго, освен с официалните си задължения, досега отдавна да не сме между живите.

— Ами тогава да се държим, както подобава на църковния устав — усмихна се Дънкан, взе празната бутилка и ги поведе към страничния кораб. — А ако някой ни спре, ще му обясним, че си дошъл да се изповядаш и да получиш причастие преди процеса. Мисля, че не биха ни обърнали особено внимание.

— Добре.

Когато закрачиха към вътрешността на базиликата, Морган огледа мимоходом, ненатрапчиво богомолците. Дънкан бе прав за кралските стражи. Сред поклонниците се спотайваха най-малко трима или четирима. И съдейки по погледа, с който го посрещнаха, явно не набожността и благочестивостта ги водеха тъй често през последната седмица в храма „Св. Хилъри“.

Дънкан и спътниците му се спряха пред олтара да се поклонят, а Морган, усърдно се опитваше да изпише на лицето си печал и разкаяние заради наблюдаващите го. Очевидно бе достатъчно убедителен, тъй като никой не направи опит да ги спре, когато се изнизаха през страничната вратичка.

Морган спусна с решителен жест резето на вратата в уединения кабинет на Дънкан, при което металът издрънча. Дънкан прекоси стаята, за да остави бутилката някъде, а Морган още веднъж огледа с поглед познатото обкръжение.

Беше малка стаичка, не по-голяма от три на пет метра, оградена от двете си надлъжни стени с ниски библиотечки и богато извезани над тях гоблени, изобразяващи ловни сцени и картини от дворцовия живот. Срещу вратата се намираше широк прозорец, закрит от пода до тавана с богати завеси от червено кадифе. На стената откъм вратата се издигаше огромна сива каменна камина, чиято широка полица бе украсена единствено от два оловни свещника с жълти свещи и малка икона на Св. Хилъри, патронът на базиликата.

Вдясно от прозореца, обърнат към ъгъла, се намираше богато орнаментиран молитвен стол, чиято възглавничка за коленичене и облегалки за ръцете бяха тапицирани в същото бургундско червено като завесите. На малка поставка в самия ъгъл бе изправено разпятие от слонова кост, обградено от двете страни с трепкащи оброчни светлинки в рубиненочервени стъклени кандила. Вляво пред прозореца бе поставено малко бюро от тъмно полирано дърво, покрито с документи и книги.

В средата на стаята, на около четири стъпки от камината, привличаше погледа масивна дъбова кръгла маса, чиито крака във форма на лапи стояха тежко върху лъскавия мраморен под. От двете й страни бяха разположени два стола с високи облегалки, а още няколко с подобен дизайн бяха разпръснати около камината, обърнати към пламъците. Тежък многоцветен килим покриваше пространството между масата и камината и стопляше строгостта и празнотата, които иначе биха преобладавали в стаята.