Катрин Курц - Възходът на Дерините

— Виждаш ли, че когато Аларик държи пръстена, инкрустираното изображение на грифона леко проблясва? Това ни показва, че то все още е активизирано с енергия. Ако някой ненастроен на неговата вълна се опита да си послужи с него, като мен сега или теб например, то няма да задейства силата си.

Дънкан се обърна към Морган, макар и все още да обясняваше някои неща на недоумяващия Келсън.

— Само ще добавя, че малцина могат да настроят този механизъм и да активизират силата му. Аз съм… като Аларик.

Още преди Келсън да е доосъзнал ударната сила на тези думи, Морган постави пръстена с грифона между себе си и Дънкан и повдигна лявата си вежда.

— Готов ли си?

Дънкан кимна и двамата започнаха да се концентрират върху изображението на грифона в центъра на печата.

Келсън наблюдаваше като омагьосан как двамата се бяха втренчили с притворени очи в пръстена. Последва продължителна тишина, сред която Келсън чуваше само рязкото си дишане, единственият звук в смълчаната стая. После Дънкан бавно протегна ръка към пръстена все още със затворени очи.

Слаба искрица заблестя и запулсира на кратки интервали миг преди да го докосне. Дънкан сложи ръка на пръстена. Тогава и двамата мъже отвориха очи и Морган отдръпна дланта си. Грифонът все още слабо блестеше.

— Силата е задействана — прошепна Келсън, като думите му прозвучаха като полупотвърждение, полувъпрос.

— Несъмнено — отвърна Дънкан. — Убеди се сам с ръката си.

Келсън предпазливо протегна ръка и леко трепна, щом пръстенът падна върху дланта му. Беше студен на пипане, макар че би трябвало да се е нагрял до телесна температура. Ала когато се взря в грифона в центъра на печата, бързо пусна пръстена.

— Сега не блести! Какво му направих?

Дънкан щракна с пръсти и се усмихна.

— Забравих да ти кажа. Ти не си настроен. — Той взе пръстена и го подържа пред погледа на Келсън и грифонът отново слабо заблещука. Келсън смутено се усмихна.

Дънкан се изправи на крака, подхвърли леко пръстена във въздуха и отново го улови.

— След малко отново ще дойда.

Келсън наблюдаваше със страхопочитание, докато свещеникът се скри зад вратичката на кабинета си и отново се обърна към Морган.

— Морган, правилно ли чух… че Дънкан е от рода на Дерините? Значи трябва да сте свързани по майчина линия, а не по бащина.

— Всъщност, и по двете — призна Морган. — Ние сме петима братовчеди по бащина линия. Но майката на Дънкан и моята всъщност бяха сестри. Разбира се, това е строго съхранявана тайна. Родството с Дерините може да бъде неизгодно, дори фатално в положението на Дънкан. Малцина от нас не си спомнят инквизициите и преследванията на Дерините преди малко повече от век. Лошите чувства съвсем не са отшумели, дори в наши дни. Сам знаеш.

— Но ти не се страхуваш, че хората знаят за произхода ти, Морган — възрази Келсън.

— Аз съм изключение, както добре знаеш, мой принце — отвърна Морган. — Повечето от нас ги чака лошо бъдеще, ако останалите ги считат за Дерини. В резултат на това мнозина крият произхода си, дори и да са склонни да използват силата си за добро. — Той замислено поклати глава. — Основният конфликт произтича от това, разбира се: от една страна, желанието да използваш унаследените си способности, а от друга — да си обвързан от стародавна вина и с проклятието на Църквата и на държавата.

— И все пак, ти си направил своя избор — настояваше да знае Келсън.

— Да. От самото начало открито пожелах да използвам възможностите си и пратих по дяволите последствията! Бях изключително щастлив да бъда под закрилата и настойничеството на баща ти, докато не започнах да се грижа сам за себе си. — Той сведе очи към ръцете си. — Но да бъдеш само наполовина Дерини е от голяма полза.

— Ами Дънкан? — тихо попита Келсън.

— Дънкан направи друг избор — прикри се зад маската на свещеничеството — усмихна се Морган.

Дънкан се спря до скритата шпионка на сакристията, за да огледа нефа, мислено благодарен на строителите на „Св. Хилъри“, които бяха предвидили това надзираващо приспособление. Безспорно, не за това бяха го направили архитектите — шпионката бе замислена като помощно средство за избора на точния момент при синхронизираните литургии, когато всеки от служителите трябваше да знае за движенията на другите.

От мястото, където беше застанал, той можеше да огледа цялата вътрешност на базиликата, от първата редичка седалки до вратите в дъното, от единия църковен кораб до другия. И това, което успя да забележи, потвърди подозренията му, че задачата им нямаше да е толкова проста.