Катрин Курц - Възходът на Дерините

— Оценяваме високо загрижеността ви, лейди Елвира — изрече непринудено Келсън и й даде знак с ръка за оттегляне.

Дамата направи лек реверанс, поемайки ръката на капитана. После двамата закрачиха през тревата, а Елвира хвърли за последен път плах поглед през рамо, когато минаваха през аркообразната врата. Не беше трудно човек да отгатне каква щеше да е следващата тема на разговора им.

След като двамата се изгубиха от погледа им, Морган се изкиска.

— Твоите дами и стражи изглежда те държат здраво под око, мой принце.

Келсън изсумтя.

— Лейди Елвира притежава прекалено развихрено въображение. И друг път са й казвали. А що се отнася до стражите ми, те са толкова плиткоумни, че биха арестували всичко, което се движи. Добре стана, че не те разпознаха веднага. Слуховете за теб не са повдигнали високия им дух.

— Вече започнах да свиквам с подобни реакции — отвърна Морган с кисела усмивка. — Ала това, което ме плаши, е стенректът.

Келсън кимна.

— Наистина ли се срещнахме с тази твар? Винаги съм мислел, че стенректите са само мит, фантастична приказка, с която плашат децата.

— Не, те са съвсем истински, както имаше възможност да се увериш. Чудя се само как този е попаднал в твоята градина. Стенректите са създания на мрака. Изисква се невероятна мощ да извикаш някой на слънчева светлина. Чариса е способна на това, разбира се, но след като смята да те предизвика на утрешната коронация, не виждам смисъла на действията й.

— Значи не предполагаш, че някой е искал да ме убие?

— Струва ми се, че по-скоро е имал намерение да те сплаши — отвърна Морган. Той се огледа наоколо, после хвана Келсън за ръка и го побутна към пътечката, която водеше към вратата.

— Мисля обаче, че сега не е време да си блъскаме главите. След това малко приключение бих предпочел относителната безопасност на четирите стени и покрива. След като се опитаха да посегнат на живота ти, независимо сериозно или не…

— Не е нужно да ме убеждаваш — промълви Келсън, като отвори вратата и пропусна Морган да мине. — Къде отиваме сега?

— При Дънкан — отвърна Морган и го поведе през едно дълго фоайе към външния двор на двореца. — Добрият отец разполага с някои неща, които съхранява за теб.

— Значи притежаваш ключ за силата на баща ми! — възкликна Келсън. — Защо не си ми го съобщил досега? След като мълчеше толкова упорито, боях се да те попитам.

— Трябваше да се уверя със собствените си очи доколко сам си напреднал в развитието си — ухили се Морган. — И както виждам…

— О-о-о-о, Ваше Височество — писна млад женски глас. — Ето къде сте били!

Морган се спря на средата на крачката си и трепна, а Келсън се извърна и изохка невярващо.

— О, не!

— Келсън — процеди Морган през стиснатите си зъби, — ако ми кажеш, че това е пак онази дама с развинтеното въображение, лейди Елвира, то аз…

— Съжалявам, не бива да те разочаровам — въздъхна Келсън, опитвайки се да овладее изражението на лицето си, — но този път е вятърничавата и свръхчувствителна лейди Естер. — Той търпеливо скръсти ръце.

— Какво има, лейди Естер?

Морган се извърна тъкмо когато една пухкава и останала без дъх дама се спря на непристойно близко разстояние до тях и направи реверанс.

— О, Ваше Височество — възбудено възкликна тя. — Нейно Величество, майка ви, ме изпрати да ви намеря. Търсела ви е навсякъде, а вие знаете, че тя не обича да се разхождате сам. Твърде е опасно !

— Чуваш ли, Морган? — усмихна се горчиво Келсън, поглеждайки изкосо приятеля си. — Било много опасно.

— Наистина — отвърна Морган и повдигна вежди. — Не съм го забелязал досега.

Келсън се обърна към лейди Естер, която напразно се опитваше да улови нишката на разговора.

— Моя скъпа лейди Естер, бихте ли били така любезна да предадете на Нейно Величество, майка ми, че в присъствието на генерал Морган се чувствам в пълна безопасност?

Очите на дамата едва не изскокнаха от орбитите си, щом разпозна накрая компаньона на Келсън и с пухкавата си ръка притисна устата си, за да прикрие изпуснатото почти без дъх „О!“

Тя отново направи реверанс и прошепна:

— Не ви познах, Ваше Благородие.

Морган се намръщи и се поизвърна към Келсън.

— Дявол да го вземе, Келсън, толкова ли съм се променил? Това е навярно двайсетият човек днес, който не може да ме разпознае. За какво са ми славата и известността, щом никой не знае кой съм?

— Така е може би, защото не носиш своите рога и разцепени копита — подхвърли сухо Келсън.