Катрин Курц - Възходът на Дерините

— Видях го, видях го! — крещеше истерично тя, сочейки към Морган. — Той се опита да убие принц Келсън! Прикова го неподвижен на място с някаква магия и щеше да го съсече, когато изпищях!

— Ей, казах ви хвърлете го! — заплашително повтори капитанът, размахвайки меча си. — Моля ви, сър! Отместете оръжието си бавно. Ние ще се погрижим за него.

Морган не помръдна нито с жест и Келсън застана пред него, прикривайки с крехкия си гръб високия снажен генерал.

— Всичко е наред, капитане — спокойно изрече той, умиротворително вдигайки ръка, щом стражите се смръзнаха от ужас, когато видяха принца изложен на смъртна опасност пред меча на Морган. — Не е това, което си мислите. Лейди Елвира, просто е станало недоразумение.

— Недоразумение?! — изкрещя негодуващо дамата. — Ваше Височество, навярно сте все още под влиянието на магията му! Той едва не ви уби на мястото, където седяхте. Само моите писъци го принудиха да пропусне целта и…

— Мадам — студеният, овладян глас на Морган прониза всеобщото объркване като с нож. — Това, което целя да улуча, улучвам. И никакви глупави и истерични женски писъци не са отклонили ръката ми! — С предизвикателен жест той мушна острия си меч в меката земя и той остана там, трептящ, сякаш за да акцентира думите му.

Стражите със смръщени и кисели физиономии бяха снели оръжията си по време на този разговор и сега, при подадения с ръка знак от техния предводител, пъхнаха мечовете в ножниците си.

— Ваше Величество, простете ми, но всичко ни се стори като…

— Зная как ви е изглеждало — нетърпеливо отсече Келсън. — Не са ни нужни никакви извинения. Вие и вашите хора просто се опитахте да ме защитите. Не зная дали сте видели, но… — той отстъпи встрани, за да зърне останките от нападателя си — генерал Морган успя да убие… що за дявол беше това , Морган?

Морган взе меча си и го пъхна в ножницата, след което се приближи до размазаната плът в тревата. Стражите също се приближиха, за да погледнат отблизо, макар че се държаха на известно разстояние от мъжа, облечен в черно. Те бяха доловили изпълненото със страхопочитание отношение на Келсън към скандалния и омразен Морган и не горяха от желание да изпитат на собствения си гръб слуховете, витаещи около него.

— Това е влечугото стенрект, мой принце — сухо отвърна Морган, подритвайки трупа с върха на ботуша си. — И ако бях пропуснал първия си удар — той погледна към жената — и създанието те бе ухапало, то вторият ми удар щеше да отреже китката ти. Няма противоотрова срещу ужилването на стенректа.

Сред стражите настъпи неспокойно раздвижване и неколцина от тях се прекръстиха боязливо. Стенректът се считаше за митическо същество от свръхестествен произход, родено от огъня и отровната омраза преди сътворението на света, както говореха. От всички създания на земята, реални или въображаеми, нямаше по-зловещо. И макар и никой да не бе виждал стенрект — всъщност, ако ги бяха запитали преди малко дали изобщо съществува такава твар, биха отвърнали отрицателно — всички познаваха легендите. Не се осмеляваха дори да помислят колко близо бе техният млад принц до мъчителната и бавна смърт.

Капитанът на стражите се бе съвзел от шока при вида на стенректа и явно бе осъзнал значимостта на човека, който го бе ликвидирал. За него Морган бе също създание от легендите. И той внезапно осъзна, че можеше по невнимание да засегне могъщия лорд на Дерините. Това би било дори по-опасно от стенректа, ако слуховете, които бе дочул, се окажеха верни.

Покланяйки се нервно, той се обърна към Морган.

— Моите извинения, Ваше Благородие. Ако навреме бях разбрал, че господарят ми е под закрилата на меча ви, не бих си послужил толкова необмислено и бързо с моя. Вашата слава пътува пред вас. — Той даде сигнал на стражите да се разотидат.

Морган отвърна на поклона, скривайки усмивката си.

— Сигурен съм, че е така, капитане. Разбирам положението ви.

Капитанът неловко се покашля и се обърна към Келсън.

— Моите извинения отново, Ваше Величество. Да изпроводя ли лейди Елвира до покоите й?

— На всяка цена, капитане — отвърна Келсън, поглеждайки към дамата с ъгълчето на окото си. — Освен ако, разбира се, тя не пожелае да остане и да погледа още малко стенректа.

Придворната дама пребледня и отстъпи няколко крачки назад, поклащайки глава.

— О, не, Ваше Величество! Моля ви, не исках да ви причиня неприятности. Не знаех, че сте с Негово Благородие и поглеждайки отдалеч през градината, аз… — тя смотолеви думите си и замълча.