Катрин Курц - Възходът на Дерините

Келсън се намести по-удобно върху скалата. Слънцето се бе скрило зад гъста облачна маса и хладният, влажен въздух на градината се просмукваше в дрехите и тялото му.

— Значи ти самият не си изследвал трупа? — попита Морган. Лицето му помрачня от информацията, която бе изслушал през последните няколко минути.

Келсън поклати глава.

— Боя се, че не. Тялото лежеше покрито в продължение на два дни и бе строго охранявано от трима почетни стражи. Никому не бе позволено да се приближава на повече от двадесетина стъпки — дори и на мен.

А когато попитах майка си защо е необходима тази строго предохранителна мярка и защо толкова бърза да го погребе, тя не пожела да ми отговори. Каза ми само, че е за добро и един ден сам ще разбера. Тогава си мислех, че се е разбързала, за да не пристигнеш навреме за погребението. Знаеше, че това ще те нарани.

— Не мога да отрека това — съгласи се Морган. — Но все ми се струва, че съществуват други, скрити подбуди. Навярно, въпреки всичко, тя е подозирала какво всъщност се е случило край Кандор Реа, макар и да не иска да го признае. И тъй, никому не е било позволено да се доближи до тялото. Това е може би също така причината, поради която не ти бе разрешено да повикаш Дънкан, докато не стана твърде късно. По време на отсъствието ми той навярно е бил единственият човек, който би могъл със сигурност да каже използвана ли е магия срещу Брайън или не.

— Какво мислиш, тя знае ли, че отец Дънкан е мой наставник и учител?

— О, положително — отвърна Морган. — Но ще бъде търпелива поне докато не узнае на какво те учи той…

— Това доста ще я разтревожи, нали? — ухили се Келсън.

— Без съмнение — съгласи се Морган. — Но има нещо друго, с което си длъжен да се съобразяваш, Келсън. Това е само една възможност и дори не искам да я спомена, но… съществува ли някаква вероятност майка ти де е замесена в това, което се случи?

— Майка ми! — изправи се мигновено Келсън. — Морган, нима наистина мислиш, че…

— Нищо не зная по този въпрос. Но засега има само трима души, на които мога безпрекословно да се доверя. Двама от тях се намират тук в този момент, но третият не е Джихана. Ако тя е замесена, дори без нейното знание, положението може да се усложни много повече, отколкото предполагам.

— Аз… аз наистина не зная какво да мисля — запелтечи Келсън. — Тя беше доста…

— Келсън, не мърдай!

Морган застина на място и заби поглед в една стъпка зад Келсън, там, където ръката на момчето се бе подпряла.

— Какво…?

— Нито дума, нито движение… — мърмореше тихо Морган с ръка, бавно плъзгаща се към дръжката на меча си. — На няколко сантиметра от дясната ти страна има страшно голямо, извънредно отровно създание с множество пипала. Само ако помръднеш, ще те убие.

След като мечът с тихо свистене излетя от ножницата, Морган застана на коляно и безшумно вдигна острието. Келсън стоеше неподвижно, доверчиво и само очите му издаваха безпокойство, стрелкайки се от лицето на Морган към меча в напразно усилие да се извърнат назад без движение на главата.

Блестящата стомана на меча се стовари надолу. В същия миг женски писък разцепи тишината.

След удара на меча Келсън се претърколи на земята, после скочи на крака и извади блестящата си ръчна кама веднага щом успя да запази равновесие. Ала когато забеляза отвратителното, гърчещо се нещо на земята, се закова като омагьосан на място, докато острието на Морган мушкаше отново и отново това отвратително създание.

То наподобяваше донякъде подпухнало оранжево тяло с големината на човешка глава, изпъстрено със сини точици и с крехки крачка, които се размахваха лудо в опит да избегнат ударите на Морган, и с две яростно скърцащи щипци или жила — човек не можеше да разбере какво по-точно.

После създанието се превърна в гърчеща се маса от червена и оранжева плът, като загуби първоначалния си облик от клането. Морган го прониза за последен път с върха на меча, а Келсън, загубил ума и дума, дочуваше само женските писъци — звук, който изпълваше непрестанно пространството наоколо по време на сечта.

Щом Келсън се отърси от първоначалното си вцепенение и възвърна подвижността на крайниците и очите си, той изненадан зърна повече от десетина въоръжени мъже с оголени мечове, които препускаха през градината към него, а зад тях тичаше обезумяла, облечена в черно жена. Когато мъжете ги заобиколиха Морган свали оръжието си, все още дишащ тежко с шумно хриптене.

— Хвърлете оръжието си, сър! — извика високо капитанът на стражата и разгърна хората в обръч наоколо. Жената, чиито писъци ги бяха привлекли, се прикри зад щитовете им с широко отворени от ужас очи.