Катрин Курц - Възходът на Дерините

Келсън бе втренчил поглед между нозете си и преглъщаше сълзите си при спомена за своя баща. После вдигна глава и още веднъж зарея поглед към водата.

— Зная, че се мъчиш да ме окуражиш. Но ти не отговори на въпроса ми. Или по-скоро отговори на въпроса, който зададох, но аз не се изразих правилно. Всъщност, исках да разбера, каква е ролята на Призрачната във всичко, което се случи.

Морган тревожно вдигна вежди.

— Това пък откъде ти хрумна? — попита той, спомняйки си какво му бе доверил Нигел.

Келсън въздъхна раздразнено.

— Морган, ако започнеш да го увърташ, така доникъде няма да стигнем. Зная, че татко е спечелил и задържал кралството отчасти чрез магия. Ти самият ми го призна веднъж. Зная също защо замина за Кардоса три месеца след подписването на новия договор. Тя е стояла зад всичко през цялото време и не разбирам защо всеки гледа да не говори за това. В края на краищата, не съм дете.

Морган неловко се отдръпна. Ето кое бе най-същественото. Ако момчето наистина бе съумяло да си състави вярна картина за случилото се, имаше голям шанс за успех, дори да бяха толкова закъснели. Внимателно измери Келсън с поглед.

— Брайън ли ти каза, че Призрачната е замесена?

— С твърде лаконични думи. Но все пак, не го отрече.

— И какво? — нетърпеливо попита Морган.

— Ами… — замисли се Келсън, търсейки най-точните думи. — Морган, не вярвам баща ми да е починал от обикновен сърдечен удар. Мисля, че тук се крие нещо друго. Всъщност, подозирам, че Призрачната…

— Продължавай.

— Струва ми се, че Призрачната го е умъртвила чрез магия! — изплю накрая камъчето момчето.

Морган леко се усмихна и кимна с глава, от което лицето на Келсън посърна.

— Ами ти вече знаеш?! — избухна той от удивление и възмущение, изписани по всяка черта на лицето му.

— Подозирах — поправи го Морган, намествайки се по-удобно върху твърдия камък. — Нигел ми каза за какво сте разговаряли и аз съм на същото мнение. А сега, се надявам да ми разкажеш какво точно се случи по време на този лов. Искам да си спомниш и най-малката подробност.

Когато всички придворни дами напуснаха Слънчевата стая, Джихана бавно се изправи и срещна решителния поглед на Нигел.

— Играеш опасна игра, Нигел — тихо произнесе тя. — Дори и да си брат на Брайън, длъжна съм да ти припомня, че аз съм все още твоя кралица.

— Но Келсън е мой крал — спокойно отвърна на злъчните й думи Нигел. — И това, което си си наумила да му сториш, като премахнеш Морган, е твърде близко до предателство.

— Предателство? — възкликна Джихана. — Мислех, че сме запазили това прозвище за Морган. Не мога да нарека защитата на своя син предателство.

— Не съм съгласен с това прозвище — спокойно изрече Нигел. — И наистина наричам предателство онова, което заплашва Келсън. Знаеш добре, че без могъществото и силата на Брайън той няма никакъв шанс за успех. А Морган е единственият на тази земя, който би му помогнал да спечели тази мощ.

— Силата на Брайън не го спаси от гибел.

— Да, но тя може поне да помогне на Келсън.

— Не гледам по този начин на нещата — заспори Джихана с дълбок, плътен глас. — Мисля, че Морган е един от тези, които могат да съсипят живота на сина ми по единствения възможен начин — имам предвид, да посегнат на душевния му свят. И виждам добре, че от самото начало злото влияние на Морган завладя Брайън — това скверно и нечестиво могъщество на Дерините, което заразява всичко, до което Морган се докосне. Но аз не мога да стоя и да гледам как същото нещо се случва на сина ми.

— Джихана, в името на Бога… — продължи Нигел.

Кралицата се обърна към него с хладен гняв, а очите й заблестяха с такава смразяваща светлина, каквато Нигел никога не бе виждал преди.

— Не се осмелявай да въвличаш Бога в тази нечестива история, Нигел! Нямаш право да призоваваш Неговото Име за нищо на света! Ако поддържаш Морган, ти опрощаваш ереста на Дерините. И мога да предположа, скъпи братко, че собствената ти душа е застрашена от гибел дори чрез най-малката близост до този човек! — Тя рязко се извърна.

Нигел прехапа устни и си наложи да овладее надигащия се в гърдите му гняв. Разговорът бе преминал в до болка познатия му стил, с тази разлика, че днес религиозния фанатизъм бе послужил по-добре на здравия разум на Джихана. Знаеше също така, че нямаше никаква полза да продължава спора, но все пак се налагаше, макар че вече се догаждаше за резултата. Навярно прямотата щеше да бъде по-добрата тактика.