Катрин Курц - Възходът на Дерините

— Питам се защо при кралските принцове е по-различно.

— Навярно за да станеш принц, се иска нещо повече — допълни Морган. — В края на краищата, нали знаеш, че израстват и се възпитават като бъдещи крале.

— Ако им се удаде възможност да израснат — промърмори Келсън.

С доста унило изражение момчето седна на една обла скала до заигралата със слънчеви отблясъци огледална повърхност на езерото и започна да хвърля едно след друго малки камъчета във водата. При всеки плисък замислените му сиви очи проследяваха концентричните надиплени вълнички, докато те не изчезнаха напълно в спокойната прегръдка на водата.

Морган бе виждал тези негови настроения и знаеше добре, че не бива да се намесва. Това бяха състояния на замисленост и концентрация, до болка познати му у Брайън, които бяха толкова присъщи на рода Халдейн, колкото сивите очи, жилавостта на ръцете или дипломатичната изкусност на речта им. От такова тесто бе замесен Брайън; брат му Нигел го притежаваше в същия му вид и навярно от него щеше да стане страхотен крал, ако по случайност на съдбата не се бе родил втори син. А сега най-младият Халдейн бе на път да изяви изцяло чертите на баща си.

Морган търпеливо седна и зачака. След продължително мълчание момчето вдигна глава и се загледа замислено над езерото.

— Морган — подхвана тихо то, — познаваш ме, откакто съм се родил. Познаваше баща ми по-добре от всеки друг на този свят. — То запокити друго камъче и обърна лице към Морган. — Мислиш ли… мислиш ли, че бих бил способен да заема неговото място?

„ Да заеме неговото място? — помисли си Морган, опитвайки се да прикрие болката си. — Как можеш да запълниш празнотата в нечие сърце? Как можеш да замениш някого, който ти е бил като баща и брат почти от времето, откакто се помниш? “

Морган загреба шепа камъчета, завъртя ги в ръка, налагайки си още веднъж да забрави тъгата си и да се съсредоточи върху настоящите проблеми.

Образът на Брайън се замъгли в съзнанието му. Сега пред него стоеше Келсън. И той трябваше да бъде като баща и брат на сина на любимия си приятел, тъй както Брайън му беше като баща. Такава би била волята на Брайън.

Морган хвърли едно камъче във водата, после се обърна към… сина си.

— Бих те излъгал, ако ти кажа, че можеш да заместиш Брайън, мой принце. Никой не би могъл да го стори. Но ти ще бъдеш добър крал. Може би, дори велик крал, ако вярно съм разгадал знаците — гласът му одрезгавя. — Брайън се грижеше добре за теб. Откакто можеше да седиш без чужда помощ, той всекидневно те държеше на гърба на коня си. Учителите ти по фехтовка бяха най-добрите, които човек можеше да намери, умението ти да си служиш с копие и лък бяха изумителни даже за два пъти по-голямо дете. Ти изучаваше летописите на военната история и стратегия, езици, философия, математика, медицина. Баща ти даже ти даде възможност да се докоснеш до окултните изкуства, което някой ден ще бъде толкова съществено в твоя живот — бих могъл да добавя, в неподчинение на волята на майка ти — макар че това бе внимателно скривано от всеки, който би могъл да се противопостави.

Но имаше и една по-пикантна страна в обучението ти. Това бе безкрайната мъдрост в едно на пръв поглед непривично деяние, да позволяваш на един малък и понякога доста палав и немирен принц да седи до мястото на баща си сред членовете на Съвета. От самото начало, макар и едва ли нещо да си проумявал тогава, ти придобиваше основите на една безукорна и безпогрешна риторика и логика, които бяха толкова присъщи на Брайън, колкото и рицарското му благородство и достойнство.

Ти се научи да съветваш и да получаваш съвети мъдро и непринудено. И едновременно с всичко това бе способен да разбираш, че мъдрият крал не говори яростно и гневно, нито съди и присъжда, докато всички факти не станат негово достояние.

Морган спря насред речта си и впери поглед в шепата камъчета, сякаш учуден, че все още ги държи в ръка. Леко разтвори пръсти и ги хвърли на земята.

— Може би не бива да ти казвам това все още, Келсън, но ми се струва, че вероятно ще бъдеш по-добре подготвен за бъдещото си управление, отколкото беше баща ти. Притежаваш изострена чувствителност и оценка на… живота, което, не съм съвсем сигурен, че Брайън изобщо придоби. Не смятам, че липсата на тези достойнства го правеше по-малко могъщ владетел — той се вслушваше тъй внимателно във философите, както и във воините. Но никога не бях уверен, че истински ги разбира. Може би ти успяваш, според мен.