Катрин Курц - Възходът на Дерините

— Морган? — кимна колебливо той, правейки опит да се държи по-уверено, отколкото се чувстваше.

Морган се усмихна с бавна, окуражителна усмивка и спокойно закрачи към Келсън. Длъжен бе да коленичи в израз на формална почит пред него, но чувстваше неловкостта на момчето и реши да му спести това неудобство.

— Мой принце — бе всичко, което успя да промълви.

Кевин Маклейн, застанал на няколко крачки зад принца, долови напрежението на ситуацията. Той съзнателно се покашля и стрелна Морган с очи.

— Дънкан нареди да ти кажа, че ще бъде в църквата „Св. Хилари“, когато си готов, Аларик. Аз… ъ-ъ-ъ се връщам сега на заседанието на Съвета. Струва ми се, че там ще бъда по-полезен.

Морган кимна, без да отделя поглед от Келсън. И така, Кевин несръчно се завъртя на пети и забърза към централната алея.

Щом стъпките му отшумяха, Келсън заби поглед в мозаечния под на беседката и очерта една следа в прахта с върха на лъскавия си ботуш.

— Лорд Кевин ми разказа за Колин, лорд Ралсън и другите — продума накрая той. — Аз… аз се чувствам отговорен за смъртта им, Морган. Тъкмо аз настоях да отидат и да те повикат.

— Все някой трябваше да дойде, Келсън — отвърна Морган. Той положи успокоително длан върху рамото на момчето. — Мислех си, че така ще се почувстваш. Позволих си волността да оставя телата в абатството на „Св. Марк“. След като всичко свърши, ти можеш да се погрижиш за семействата им — да направиш официално държавно погребение, може би.

Келсън замислено вдигна очи.

— Слаба утеха е за онези, които оставиха костите си на пътя — държавно погребение. И все пак, прав си, разбира се. Някой трябваше да отиде.

— Добро момче — усмихна се Морган. — Ела. Хайде да се поразходим.

Кевин Маклейн бързо огледа залата от вратата, после се запъти към мястото, където Дери стоеше сам пред дверите на Съвета.

— Започнаха ли вече? — попита Кевин като се присъедини към младия мъж.

— Не. Чакат да пристигнат още няколко закъснели. Надявам се, че са много закъснели — освен ако не са наши хора, разбира се.

Кевин се усмихна.

— Аз съм Кевин Маклейн, братовчед на Морган. А ти можеш да избегнеш формалностите, ако си приятел на Аларик. — Той протегна ръка и младият мъж я разтърси.

— Шон Дери, помощник на Морган.

Кевин кимна и нехайно се огледа наоколо.

— Да се е разчула някоя клюка тук? Струва ми се, целият Ретмут вече знае, че Морган се е завърнал.

— Не се и съмнявам — отвърна Дери. — Ти какво мислиш?

— Какво мисля аз ли? — възкликна Кевин и невярващо посочи с пръст гърдите си. — Приятелю мой, струва ми се, че всички сме загазили. Знаеш ли какво обвинение са хвърлили върху него?

— Боя се, че се досещам.

Кевин протегна пръст:

— Номер едно: обвинение в ерес. А на второ място? — той вдигна показалеца си. — Обвинение в предателство. Имаш ли смелостта да отгатнеш какво е наказанието за всяко прегрешение?

Дери въздъхна и мрачно, и обезкуражено отпусна рамене.

— Смърт — прошепна той.

Джихана, кралицата на Гуинид, изучаваше с критичен поглед отражението си в огледалото, докато фризьорът навиваше дългите кестеняви плитки на тила й и ги прикрепваше с чифт филигранни карфици.

Брайън не би харесал стила на прическата й. Абсолютната й простота бе твърде сурова и мрачна за фино изваяните й черти. Тя подчертаваше високите скули, леко ъгловатата извивка на челюстта й и само мъгливо зелените очи изглеждаха единствено живи на светлото й лице.

Нито пък черният цвят й отиваше. Надиплените коприна и кадифе на траурното й облекло, неосвежено от огърлица и брошки или поне от по-светла бродерия, само подсилваха монохромния ефект на черното и бялото, подчертаваха бледността на посърналото й лице и я правеха да изглежда много по-възрастна от нейните тридесет и две години.

Не, Брайън изобщо не би одобрил външността й.

Не че някога би възразил с нещо, размишляваше тя, докато фризьорът покриваше блестящите плитки с фин дантелен воал. Не и Брайън. Той просто щеше да посегне към косата й, за да извади придържащите я карфици, щеше да пусне каскадата от дълги кичури, свободно стелещи се по гърба й, да я погали с тънките си, нежни пръсти под брадичката и да извърне леко лицето й към себе си и да посрещне с устните си нейните…

Тя здраво впи пръсти в опит да прогони неканените спомени и потрепери под прикритието на дългите си, тесни ръкави. Разгневена на себе си, преглътна познатите сълзи.