Катрин Курц - Възходът на Дерините

Не за Брайън трябваше да мисли сега. Не трябваше да вярва нито за миг, че той би могъл да узнае намеренията й. Имаше сериозни причини да изглежда така в ден като днешния. Защото, когато застанеше пред Съвета на Брайън тази сутрин и уведомеше членовете му за страшното зло, заплашващо Келсън, не биваше да я сметнат единствено за млада и глупава жена. Тя все още бе кралица на Гуинид, макар и само до утре. Трябваше да бъде сигурна, че Съветът не е забравил това, когато тя пожелае да отнемат живота на Морган.

Ръката й леко потрепери, когато се пресегна за златната диадема върху шкафчето пред нея, но наложи на волята си да бъде спокойна, да положи бляскавата малка корона плътно върху траурния си воал. Това, което възнамеряваше да стори днес, й бе противно и отблъскващо. Каквито и да бяха личните й чувства към този проклет, омразен Морган и заклеймената му сила на Дерините, той все още бе най-близкият приятел и довереник на Брайън. И ако Брайън знаеше какво възнамерява да направи…

Джихана рязко се изправи и с нетърпелив жест освободи прислужничките си. Брайън нямаше как да научи. Макар и сърцето й да се гърчеше от това самопризнание, той беше мъртъв и лежеше от две седмици в гробницата си. Въпреки отдавнашните легенди за страховитото могъщество на Дерините — могъщество, толкова чуждо на възприятията й, че тя не правеше и опит да го проумее — нямаше начин човек, дори тачен и обичан от Дерините, да възкръсне от мъртвите. И ако смъртта на Морган бе необходима, за да стане сигурно, че единственият й син ще царува като смъртен, без прокълнатите сили, то тя бе необходима, независимо на каква цена.

Тя решително прекоси стаята и се спря пред вратата на Слънчевото помещение. В единия му ъгъл млад менестрел свиреше тихо на лютня от светло, полирано дърво. Около него десетина придворни дами, облечени в черно, спокойно работеха върху везмото си или се вслушваха в жаловната мелодия, която свиреше менестрелът. Над главите им, около дървени решетки, се виеха розови храсти и разгръщаха червени, светловиолетови и златисти листенца срещу ясното есенно небе. Наоколо утринните слънчеви лъчи изписваха неясни шарки от светлини и сенки върху застлания с плочи под и върху бродерията на дамите. Когато Джихана се спря на вратата, те вдигнаха изчакващо поглед, а менестрелът прекъсна ромона на сипещите се, тихи звуци.

Влизайки в залата, Джихана им даде знак да продължат заниманията си. Щом менестрелът отново прокара пръсти по звънтящите струни на лютнята си, Джихана зарея бавно стъпки в противоположния край на помещението. Откъсна един цвят от ниско надвесена клонка и седна изнурено на драпирана в черно скамейка под плетеницата на розовия храст.

Може би тук, сред розите и слънчевата светлина, които Брайън толкова бе обичал, можеше поне за малко да намери вътрешен покой, от който отчаяно се нуждаеше, особено след като знаеше какво я очаква. Навярно тук тя можеше да събере силата и смелостта за това, което смяташе да извърши.

Слаба тръпка пробяга по крехките й рамене и тя се загърна по-плътно с наметката си, сякаш бе подухнал мразовит повей на вятър.

Никога в живота си не бе убивала човек — дори и Дерини.

Нигел нетърпеливо дръпна за пети път брокатената връв на клепалото пред покоите на кралицата, а в сивите му очи припламна гневно блясъче. Предчувстваше, че му предстои тягостна тирада. Доброто настроение, което го бе обзело при краткия му разговор с Аларик, вече бързо се бе изпарило. Ако някой не отвореше вратата след три секунди, той щеше да…

Бе вдигнал ръка да дръпне връвта за шести и последен път, когато дочу тихо шумолене зад вратата. Отстъпи крачка назад и на нивото на очите му се открехна малка шпионка. Едно кафяво око надзърна плахо през отворчето.

— Кой е там? — заповеднически извика Нигел, прилепвайки око до шпионката, за да открие кой наднича зад вратата.

Кафявото око се отдръпна и тогава Нигел зърна една млада слугиня, отдръпваща се от вратата, със зяпнала уста.

— Ей, момиче, ако не отвориш веднага вратата, ще я сритам здравата, тъй че ми помогни!

Очите на момичето се разшириха още повече, щом разпозна гласа, след което незабавно му се подчини. Нигел чу как резето се хлъзга и тежката врата се задвижи. Той я блъсна без колебание и нахлу в помещението.

— Къде е кралицата? — настоятелно попита той, а обиграното му око зашари из стаята, без да пропусне нито една подробност. — В градината ли е?

След като приключи с огледа, той рязко се извърна, грабна изплашеното момиче за ръката и леко го разтърси, като гледаше свирепо със сивите очи на Халдейн.