Катрин Курц - Възходът на Дерините

Спомняше си колко горд бе Брайън тогава с младия мъж, почти още дете — Морган, едва навършил четиринайсет, когато се втурнаха в покоите на Джихана да й съобщят великолепната вест. И изражението на спотаен ужас и отчаяние, изписано на лицето й, когато тя осъзна, че съпругът й е защитил трона си и е спечелил битката с помощта на магията на Дерините.

Непосредствено след това Джихана се оттегли в пълно усамотение близо два месеца, приемайки монашество в абатството на Сейнт Гилс, близо до Шанис Меер. Скоро тя и Брайън възстановиха добрите си отношения и кралицата се завърна в Ретмут със своя господар. Но след този случай започна да избягва Морган. А на следващото лято, когато се роди Келсън, тя даде ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с младия лорд на Дерините.

Решението й не промени съществено живота на Морган. Приятелството му с Брайън растеше и съзряваше с всеки изминат ден и с позволението и насърчението на краля той вземаше дейно участие във възпитанието и обучението на Келсън.

Но двамата с Брайън съзнаваха крехкостта на сключеното примирие с Джихана. И с течение на времето Брайън трябваше постепенно да свикне с факта, че възлюблената му кралица не искаше да има нищо общо с най-доверения му приятел.

Сега Морган никога не виждаше кралицата, освен на протоколните дела или когато грижите за Келсън го изискваха. И тези няколко неизбежни срещи бяха съпътствани обикновено от словесни престрелки. Познавайки характера й, Морган хранеше слаби надежди, че тези взаимоотношения някога ще се подобрят.

Скърцане на ботуши по чакъла наруши тишината на градината; Морган вдигна поглед и се хлъзна по перилата, на които досега бе седял. Келсън и Кевин заобиколиха последния завой на главната алея и се спряха едва когато влязоха в беседката.

Сега Келсън носеше кралското пурпурночервено. Лицето му над черната лисича яка върху бархетната пелерина бе мрачно и напрегнато. Пораснал бе с няколко сантиметра от времето, когато Морган го бе видял за последен път. А обиграното око на генерала съзря блясъка на метална ризница под богато извезаната копринена туника. Ръката му бе превързана над лакътя с черен креп, който бе провиснал малко под пояса му.

Но Морган бе поразен най-вече от необичайната прилика на момчето с Брайън на същата възраст. Взирайки се в Келсън, той сякаш виждаше погледа на Брайън, вперен в него: големите сиви очи изпод буйните копринени, непокорни кичури; царствено вдигнатата глава; непринудеността, с която носеше кралското наметало. От физическа гледна точка той забеляза очевидната крехкост на слабата фигура. Припомни си, че жилавостта й и стоманената й сила бяха скрити, в паметта му изникнаха дългите часове на практикуване на бойното изкуство, на повечето от които Морган бе свидетел.

Самият Брайън — Засмените очи, Брайън на Бляскавия меч, Брайън на Замислените настроения учеше младото момче на езда и фехтовка; кралят поддържаше в двора блясъка и разкоша на монархията, а момчето коленичеше захласнато в нозете му. И образът на това момче се рееше между светлината и мрака, русо и с гарванова коса при сливането на спомените от далечните лета с настоящето.

После видението отново се въплъти в Келсън. И Морган дочу в себе си гласа на Брайън, който молеше приятеля си, по-скъп от живота, да се закълне, че момчето винаги ще има покровител, ако баща му ненавременно умре. Само няколко месеца преди смъртта си Брайън бе поверил ключа на божествената си сила на човека, който стоеше сега пред сина му.

Келсън неуверено сведе очи. Изглежда Морган бе загубил дар слово повече от него.

Келсън знаеше какво иска да направи. Гореше от желание да се втурне в обятията на Морган, както правеше като дете, да обвие с ръце снажната му снага и да се разхлипа от облекчение, да изплаче ужаса, болката и кошмарите от изминалите две седмици; да позволи на спокойния и понякога загадъчен лорд на Дерините да успокои напрегнатостта му и да облекчи разтревожения му ум с тази всяваща страхопочитание магия на Дерините. Винаги се бе чувствал така — защитен от Морган. Само ако можеше…

Но не го стори.

Сега той беше вече мъж — или би трябвало да бъде. И още повече, беше крал!

„ Може би! — прекъсна се той замислено. — Ако Морган можеше да ми помогне да преживея достатъчно дълго! “

После срамежливо и някак неловко в новата си роля вдигна поглед още веднъж, за да срещне очите на приятеля на баща си, на своя приятел.