Катрин Курц - Възходът на Дерините

— Е! Говори, дете, няма да те изям.

Момичето трепна от болка и се опита да се освободи.

— М-моля ви, Ваше Височество — запелтечи то. — Заболя ме.

Нигел охлаби хватката си, но не пусна слугинчето.

— Чакам! — извика нетърпеливо той.

— Тя е в… в Слънчевата стая, Ваше Височество — прошепна то и сведе поглед.

Нигел кимна одобрително, пусна ръката й и прекоси стаята към аркообразния вход на кралската градина. Слънчевата стая, както знаеше, бе свързана в единия си край с покоите на кралицата, но дотам можеше да се стигне и през парка.

Той закрачи припряно по късата, застлана с чакъл алея към входа на градината, после се спря пред черната врата от ковано желязо, обвита с живи рози. Посегна към резето и се вгледа през гъстия листак към залата оттатък.

Вътре кралица Джихана леко изненадана вдигна очи, щом уплашената слугиня се втурна като хала към господарката си през вътрешния вход. След като момичето й зашепна тревожно, Джихана сведе розата, която съзерцаваше, и отправи очаквателен поглед към вратата, от която Нигел я наблюдаваше.

Почудата й бе вече преминала. С решителен жест Нигел отмести резето и открехна широко вратата. После хлътна в стаята и се изправи пред кралицата.

— Джихана — кимна той.

Кралицата неловко сведе поглед и заизследва плочките под нозете си.

— Аз… не бих желала да разговарям с никого сега, Нигел. Не можеш ли да изчакаш?

— Струва ми се, не. Можем ли да останем насаме?

Джихана сви устни, вгледа се в девера си, а сетне в придружителките си. Когато отново сведе очи, тя осъзна, че разнищва стебълцето на розата в ръката си и изхвърли раздразнено цветето. Внимателно скръсти ръце на скута си, преди да благоволи да даде отговор.

— Нямам какво да ти кажа, което не бих споделила в присъствието на придворните си дами, Нигел. Моля те. Знаеш какво трябва да направя. Не ми създавай повече трудности, отколкото си имам.

Но не получи никакъв отговор и вдигна колебливо очи. Нигел не бе помръднал от мястото си. Сивите му очи блестяха заплашително под гъстата, рошава коса, също като на Брайън, когато бе в свирепо настроение. Стоеше решително, в заканителна поза, пъхнал палци в пояса на меча си и я наблюдаваше в пълна тишина.

Джихана извърна очи.

— Нигел, нима не разбираш? Не искам да обсъждаме нищо повече. Зная за какво си дошъл, но то няма да ти е от никаква полза. Не можеш да промениш решението ми.

Тя по-скоро усети, отколкото видя приближаването му, почувства плаща му да докосва ръката й, щом той се приведе над нея.

— Джихана — прошепна той тихо, за да го чуе единствено тя. — Възнамерявам да ти създам такива спънки и толкова да те затрудня, колкото е постижимо за човешките възможности. А сега, ако не отпратиш придворните си дами, ще се наложи аз да го сторя. Това може да постави в неловко положение и двама ни. Не мисля, че би пожелала да обсъждаме плановете си за Морган пред тях — или причината за Брайъновата смърт.

Тя рязко вдигна глава.

— Ти не би посмял!

— Аз ли?

Тя прикова поглед в неговия за няколко секунди, отмерени с ударите на сърцето, после решително се обърна и даде знак с ръка на придворните дами да се оттеглят.

— Оставете ни сами.

— Но Морган, нищо не разбирам. Защо тя иска да стори подобно нещо?

Морган и Келсън се разхождаха около лабиринта от дървета, като се приближаваха към широк басейн с блестяща водна повърхност в центъра на главните градини. Както крачеха, Морган потайно се оглеждаше за скрити нападатели, но изглежда никой не се интересуваше от движенията им.

Морган погледна към Келсън и се усмихна.

— Питаш защо една жена върши нещо, мой принце? Ако бях отгатнал, то бих притежавал сила, надхвърляща и най-развихрените ми мечти. След като майка ти откри Деринийния ми произход, тя никога не ми даде шанс да я уверя в добронамереността си.

— Зная, зная — въздъхна Келсън. — Морган, за какво всъщност се карате с майка ми?

— Имаш предвид отношенията ни в последно време?

— Именно.

— Доколкото си спомням, ставаше въпрос за теб — отвърна Морган. — Напомних й, че вече си пораснал и си достатъчно зрял, за да станеш един ден крал. — Той сведе поглед. — Никога не съм очаквал, че толкова скоро ще настъпи време за това.

Келсън въздъхна горчиво.

— Тя все още си мисли, че съм малкото й, глезено момче. Как можеш да убедиш една майка, че вече не си дете?

Морган обмисляше въпроса, докато спряха край перваза на бляскавия басейн.

— Откровено казано, не зная, мой принце. Майка ми почина, когато бях на четири години. А леля ми, която ме отгледа, лейди Вера Маклейн, никога не си е блъскала главата с подобен въпрос. Когато и баща ми помина и дойдох в двора на баща ти като паж, бях деветгодишен. А кралските пажове, дори на тази възраст, не са вече деца.