Елизабет Гаскел - Кранфорд

Докато подносите бяха все още на масата, пристигна и капитанът с дъщерите си и аз можах да забележа, че по някакъв начин той беше станал любимец на присъстващите дами. Намръщените чела се разведриха, а острите гласове се снишиха при неговото приближаване. Мис Браун изглеждаше болна и потисната, почти отчаяна. Мис Джеси се усмихваше както винаги и всички я посрещнаха така радушно, както и баща й. Той веднага спокойно пое ролята на кавалер в гостната, откликваше на желанията на всички и помагаше на хубавата прислужничка, като наливаше чай в изпразнените чаши и поднасяше хляб с масло на дамите. Вършеше всичко с такава лекота и достойнство, като че ли бе съвсем естествено силният пол да се грижи за слабия — беше истински мъж от главата до петите. Играеше за три пенса с такова сериозно внимание, като че ли бяха лири, и при всичката си любезност към другите не изпускаше от очи страдащата си дъщеря — а аз съм сигурна, че тя страдаше, макар мнозина да са си мислили, че е раздразнителна. Мис Джеси не можеше да играе карти, но разговаряше с тези, които не играеха в момента и които преди нейното идване бяха едва ли не склонни да се сърдят. Освен това тя пя под съпровода на едно старо олющено пиано, което, струва ми се, на млади години е било клавесин. Мис Джеси пееше малко фалшиво „Джок от Хейзълдийн“ 3 3 Песен по стихотворение на Уолтър Скот. — Б.пр. , но никоя от нас не беше музикална, а мис Дженкинс отмерваше такта, макар и не в такт, за да изглежда музикална.

Това беше много мило от страна на мис Дженкинс, тъй като забелязах, че преди малко беше доста раздразнена от необмисленото признание на мис Джеси Браун (по повод на шотландската вълна), че има вуйчо, който държи магазин в Единбург. Мис Дженкинс се опита сред силен пристъп от кашлица да заглуши това признание — тъй като почитаемата мисис Джеймисън седеше на най-близката до мис Джеси масичка, а какво ли щеше да си каже и помисли тя, ако разбере, че седи в една и съща стая с племенницата на собственик на магазин. Но мис Джеси Браун, която, както ние се съгласихме на следващата сутрин, нямаше никакъв такт, настойчиво повтаряше и уверяваше мис Поул, че може лесно да я снабди с такава шотландска вълна, каквато й е необходима: „Чрез моя вуйчо, който има най-богатия асортимент от шотландски стоки в целия Единбург.“ За да изтрие вкуса на тези думи от устата си и звука им от ушите ни, мис Дженкинс предложи музика и затова казвам, че беше много мило от нейна страна да отмерва такта на песента.

Когато точно в девет без четвърт подносите с бисквити и вино се появиха отново, всички започнаха да разговарят и сравняваха какви карти са имали и колко ръце са взели. Не след дълго обаче капитан Браун заговори на приятната за него тема — литература.

— Виждали ли сте някой брой от „Записките на клуба «Пикуик»“ 4 4 Роман от Чарлс Дикенс (1812–1870). — Б.пр. ? — каза той. (По това време книгата излизаше на части.) — Голяма работа са!

Мис Дженкинс обаче беше дъщеря на починал енорийски свещеник в Кранфорд и поради това, че притежаваше известен брой проповеди в ръкопис и доста богата богословска библиотека, считаше, че е начетена жена, и приемаше всеки разговор за книги като предизвикателство към самата себе си. Затова отговори и каза, че „тя ги била виждала и дори би могло да се каже, че ги е чела“.

— И какво мислите за тях? — възкликна капитан Браун. — Не са ли фамозни?

Предизвикана по този начин, мис Дженкинс не можеше да мълчи:

— Дължа да ви кажа, че съвсем не смятам, че могат да се сравнят с доктор Джонсън 5 5 Самюел Джонсън (1709–1784), английски писател, лексикограф, критик и поет. — Б.пр. . Все пак може би авторът е млад. Нека постоянства и кой знае, може нещо да излезе от него, ако вземе за образец великия Доктор.

Очевидно това изказване беше прекалено силно, за да може капитан Браун да го приеме спокойно. И преди още мис Дженкинс да довърши изречението си, видях как думите бяха на върха на езика му.

— Това е нещо съвършено различно, уважаема госпожице — каза той.

— Разбирам всичко това — каза тя. — И съм готова да проявя снизхождение, капитан Браун.

— Моля ви, позволете ми да ви прочета един епизод от тозмесечния брой — каза той умолително. — Получих го тази сутрин и смятам, че никой от вас още не го е прочел.

— Моля, щом желаете — каза тя и се приготви да слуша с примирен вид.

Той прочете как Сам Уелър обяснява думата „соаре“ 6 6 Соаре, вечерен прием. — Б.пр. в курорта Бат. Някои от нас се смяха от сърце. Аз не посмях, тъй като гостувах в дома на мис Дженкинс. Тя седеше строга и търпелива. Когато четенето свърши, тя се обърна към мен с благо достойнство: