Елизабет Гаскел - Кранфорд

Ето какво станало: една възрастна жена имаше крава, порода „Олдърни“, и гледаше на нея като на своя дъщеря. Не можеше да й отидеш на гости дори за четвърт час, без да чуеш за чудното мляко и чудната интелигентност на животното. Целият град познаваше и се отнасяше мило към кравата на мис Бети Баркър. Ето защо, когато поради невнимание горката крава паднала в една варница, всички проявили голямо съчувствие. Тя стенела така жално, че скоро я чули и спасили, но междувременно бедното животно било загубило голяма част от козината си и когато го измъкнали, изглеждало голо, измръзнало и нещастно в ощавената си кожа. Всички съжалили животното, макар че някои не могли да скрият усмивката си при смешния му вид. Мис Баркър направо си изплакала очите от скръб и ужас и казваха, че мислела да опита маслена баня. Този цяр бил вероятно препоръчан от някого от многото хора, чийто съвет тя потърсила, но предложението, ако изобщо е било направено, било отхвърлено от капитан Браун.

— Направете й жилетка и гащи от мек вълнен плат, госпожице, ако искате да остане жива. Но моят съвет е: заколете веднага горкото животно.

Мис Бети Баркър изтрила очите си и поблагодарила сърдечно на капитана. Тя се заловила за работа и не след дълго целият град се изниза да види как олдърнито отива кротко да пасе в тъмносиви одежди от каша. Самата аз съм я виждала неведнъж. А вие виждали ли сте някога в Лондон крави, облечени в сива каша?

Капитан Браун беше наел една малка къщичка в края на града, където живееше с двете си дъщери. Трябва да беше прехвърлил шестдесетте, когато отново посетих Кранфорд, след като семейството ни беше напуснало града. Капитанът имаше жилава, закалена, гъвкава фигура, отсечено и по военному отмяташе глава назад, ходеше с пружинираща стъпка и всичко това го правеше да изглежда по-млад, отколкото беше в действителност. По-голямата му дъщеря имаше вид на почти толкова възрастна, колкото и самият той, и това всъщност издаваше истинската му възраст. Мис Браун трябва да беше около четиридесетгодишна. Изразът на лицето й беше болнав, болезнен и загрижен, като че ли младежката веселост я бе напуснала отдавна. Дори и на млади години трябва да е била грозничка и с остри черти. Мис Джеси Браун беше десет години по-млада от сестра си и двадесет пъти по-симпатична. Лицето й бе обло, с трапчинки.

Веднъж в изблик на гняв срещу капитан Браун (причината, за който ще разкажа по-късно) мис Дженкинс каза:

— Струва ми се, че е време мис Джеси да се откаже от трапчинките си и да не се опитва да прилича винаги на детенце.

Наистина имаше нещо детско в личицето й и мисля, че ще го има до края на живота й, дори да стане стогодишна. Очите й бяха сини и гледаха учудено и прямо, носът й — неправилно оформен и чип, а устните — червени и росни; косата си носеше на няколко реда букли, което подчертаваше детския й вид. Не зная дали беше хубавка, или не, но на мен ми харесваше лицето й, а и всички го харесваха и тя не можеше да направи нищо, за да скрие трапчинките си. У нея имаше нещо от самоуверената походка и държане на баща й. Всяка наблюдателна жена можеше да открие една малка разлика в облеклото на двете сестри — това на мис Джеси беше по-скъпо с две лири годишно от това на мис Браун. А две лири беше голяма сума за годишните разходи на капитан Браун.

Такова впечатление ми направи семейство Браун, когато ги видях за пръв път заедно на черква в Кранфорд. Бях вече срещала капитана по повод пушещия комин, който леко и вещо успя да поправи. В черквата по време на утринния химн той държеше лорнета пред очите си, после вдигна глава, изправи я и запя високо и радостно. Той откликваше по-силно от псалта — стар човек със слаб, писклив глас, — който, изглежда, се чувстваше обиден от звучния бас на капитана и в резултат на това гласът му все повече и повече изтъняваше.

На излизане от черква чевръстият капитан прояви най-галантно внимание към двете си дъщери. Кимаше и се усмихваше на познатите си, но не се ръкува с никого, докато не помогна на мис Браун да разтвори чадъра си, пое от нея тежкия молитвеник и търпеливо изчака, докато тя с треперещи, неспокойни ръце повдигна полите си, за да тръгне по мокрия път.

Не зная как кранфордските дами се справяха с капитан Браун на своите вечерни събирания. По-рано често изказвахме радостта си, когато се събирахме на карти, че сред нас няма някой господин, към когото да проявяваме внимание и за когото да търсим тема за разговор. Хвалехме се със задушевните си вечери и от любов към изтънчено държане и омраза към мъжкия пол ние се стараехме да се убедим, че във всеки мъж има нещо „просташко“. Затова много ми беше чудно как ще протече вечерта, когато разбрах, че приятелката ми, мис Дженкинс, при която бях отседнала, щеше да покани гости в моя чест и между тях щяха да бъдат капитанът и двете госпожици Браун. Както винаги, масичките за карти, покрити със зелено сукно, се подреждаха още по светло. Беше третата седмица на ноември, така че още в четири часа се свечеряваше. На всяка масичка се нареждаха свещи и чисти колоди карти. Огънят беше стъкнат, спретнатата прислужничка беше получила последните нареждания и ние стояхме облечени в най-официалните си дрехи, готови да се втурнем и запалим свещите при първото почукване на вратата. В Кранфорд ходенето на гости се смяташе за празнично събитие, което караше дамите да чувстват прилив на тържествено вълнение, така както седяха заедно, натъкмени в най-новите си дрехи. Щом пристигнаха първите три, започнахме да играем преферанс, а аз бях злощастната четвърта. Следващите четири бяха веднага настанени на друга масичка и след малко таблите с чая, които видях подредени в килера за провизии още от сутринта, бяха поставени в средата на всяка масичка. Порцеланът беше тънък като черупка на яйце, старинните сребърни прибори блестяха излъскани, но закуските не бяха достойни за подробно описание.