Елизабет Гаскел - Кранфорд

Тя измисли някаква добра причина, за да носи най-хубавото си боне всеки ден, и седеше близо до прозореца въпреки ревматизма си, за да може незабелязано да наблюдава улицата.

Той дойде. След като отговорихме на запитването му дали сме си пристигнали благополучно, той остана, седнал с наведена глава, и си подсвиркваше, поставил разперени длани на коленете си, които бяха доста раздалечени едно от друго. Изведнъж скочи:

— Е, госпожице! Имате ли някакви поръчки за Париж? Заминавам за там след около седмица-две.

— За Париж! — възкликнахме и двете.

— Да, госпожице! Никога не съм бил там, а винаги съм имал желание да отида и мисля, че ако не замина скоро, може би никога няма да го направя. Така че веднага щом приберем сеното, ще тръгна преди жетва.

Толкова бяхме учудени, че не направихме никакви поръчки.

Тъкмо когато излизаше от стаята, той се върна с любимото си възклицание:

— Бога ми, госпожице! Щях да забравя най-важното. Ето стихотворенията, на които толкова се възхищавахте онази вечер у дома.

Той измъкна едно пакетче от джоба на палтото си.

— Довиждане, госпожице — ми каза той. — Довиждане, Мати! Пазете се!

И си отиде, но й даде една книга и я нарече Мати, както преди тридесет години.

— Не ми харесва това, че отива в Париж — каза мис Мати загрижено. — Мисля, че жабите няма да му понесат. Едно време трябваше много да внимава с храната, нещо, което беше странно за такъв силен млад мъж.

Скоро след това и аз се сбогувах, давайки не едно разпореждане на Марта как да се грижи за господарката си и веднага да ми съобщи, ако сметне, че мис Матилда не е добре; в такъв случай щях по свой почин да посетя старата си приятелка, без да споменавам, че съм получила известие от Марта.

Както се бяхме уговорили, Марта ми изпращаше по някой ред от време на време, а през ноември получих една бележка, че господарката й била „много тъжна и нищо не хапвала“. Съобщението ме обезпокои толкова много, че макар Марта да не ме викаше направо, аз стегнах багажа си и отидох.

Посрещнаха ме топло, въпреки вълнението, което моето неочаквано посещение предизвика, тъй като се бях обадила само ден по-рано. Мис Матилда имаше жалък, болнав вид и аз се приготвих да я разтушавам и глезя.

Отидох да си поговоря насаме с Марта.

— Откога господарката ти се чувства така зле? — попитах аз, като застанах до огъня в кухнята.

— Ами, струва ми се, че е повече от две седмици, така е, зная, беше един следобед, след като мис Поул беше тук, и тя стана така унила. Помислих си, че е изморена и че ще се оправи, след като си почине през нощта, но не, това продължава оттогава, докато реших, че е мой дълг да ви пиша, госпожице.

— Съвсем правилно си постъпила, Марта. Чувствам се спокойна, като зная, че тя има такава вярна прислужница до себе си. Надявам се, че и на теб ти допада работата тук.

— Да, госпожице. Господарката е много добра и има предостатъчно за ядене и за пиене, и работата не е много, мога лесно да я върша… но…

Марта се поколеба.

— Но какво, Марта?

— Ами много е строга господарката и не ми дава да си имам ухажори, а има толкова много млади мъже в града и не един ми предложи да дружи с мен. Аз може никога вече да не попадна на такова хубаво място и като че ли не си използвам възможностите. Много други момичета щяха да си имат обожатели, без господарката им да знае. Но аз дадох дума и ще я удържа. А пък това е точно такава къща, че господарката никога няма да разбере дали някой е дошъл, и кухнята е такава една удобна — има много тъмни ъгълчета, — като нищо мога да скрия някого. Изброих ги миналата вечер — няма да отрека, плаках, защото трябваше да затворя вратата под носа на Джем Хърн, а той е сериозен младеж, подходящ за всяко момиче, само че бях дала дума на господарката.

Марта едва ли не се разплака отново, а и аз не можех много да я утеша, защото знаех от стар опит с какъв ужас гледаха на „обожателите“ и двете госпожици Дженкинс, а при настоящото неспокойно състояние на мис Мати тази заплаха съвсем не можеше да се омаловажи.

Отидох да видя мис Поул на следващия ден и тя много се изненада, тъй като не беше ходила при мис Мати от два дни.

— А сега ще дойда с вас, мила моя, понеже обещах да й кажа какво става с Томас Холбрук. За съжаление днес получих известие от икономката му, че не му остава дълго да живее. Бедният Томас! Много му дойде това пътуване до Париж. Икономката му казва, че оттогава насам почти не е обикалял нивите си, а само седял в кантората, подпрял ръце на коленете си, не четял, не правел нищо, а само повтарял какъв чудесен град е Париж. Само Париж е виновен, защото той уби братовчед ми Томас, а не познавам по-добър човек от него.