Мис Мати развърза пакета с въздишка, която сподави веднага, като че ли не беше редно да съжалява за отлетялото време или за отминалия живот. Решихме да ги преглеждаме поотделно, като всяка вземаше по едно писмо от същата купчинка и преди да го унищожи, предаваше съдържанието му на другата. До тази вечер аз не знаех колко тъжно е да четеш стари писма, макар че не мога да кажа защо. Писмата бяха радостни, колкото могат да бъдат изобщо радостни писмата — поне ранните бяха такива. В тях дишаше живо и напрегнато усещане за настоящето, което беше толкова силно и пълно, като че ли никога нямаше да отмине, като че ли топлите туптящи сърца, които се изразяваха така, нямаше никога да умрат и да не представляват вече нищо на тази слънчева земя. Струваше ми се, че щях да се чувствам по-малко тъжна, ако писмата бяха още по-жизнерадостни. Видях сълзи да се прокрадват по набраздените с бръчки бузи на мис Мати и очилата й често се нуждаеха от изтриване, надявах се, че най-после ще запали и другата свещ, тъй като очите ми бяха доста замъглени и ми трябваше повече светлина, за да виждам бледото, избеляло мастило, но не — дори и през сълзите тя виждаше и не пропускаше да прави своята дребна икономия.
Първите писма се състояха от две купчинки, свързани заедно и надписани (с почерка на мис Дженкинс): „Писма разменени между дълбоко почитания мой баща и моята горещо обичана майка, предхождащи женитбата им през юли 1774 година.“
Пресметнах, че енорийският свещеник на Кранфорд трябва да е бил на около двадесет и седем години, когато ги е писал, а мис Мати ми каза, че майка й била точно на осемнадесет, когато се е оженила. Странно ми беше да чета тези писма при моята представа за енорийския свещеник, която бях добила от една картина в столовата — скован и тържествен, с огромна перука, в пълните одежди на свещеник, положил ръка върху книгата с единствената му напечатана проповед. Писмата бяха изпълнени с пламенна страст и жар — кратки простички изречения, дошли направо от сърцето (съвсем различни от тържествения латинизиран стил по подобие на д-р Джонсън, на който беше напечатана проповедта, изнесена пред някакъв съдия по време на едно периодично съдебно заседание в графството). Неговите писма представляваха странен контраст в сравнение с тези на бъдещата му невеста. Тя явно беше доста смутена от настойчивостта му да изразява любовта си и не й беше съвсем понятно какво иска да каже, като повтаря едно и също нещо по много различни начини, но съвсем ясно беше, че тя мечтаеше за бяла „пейджуъсой“ 25 25 Дреха, направена от гладка, здрава, плътна коприна. — Б.пр.
— а кой знае какво беше това — и шест-седем писма бяха изпълнени предимно с молби към възлюбения да упражни своето влияние върху родителите й (които явно я държаха доста строго), за да може да получи една или друга дреха и особено бялата „пейджуъсой“. Него не го интересуваше как е облечена, за него тя бе винаги прелестна, както се мъчеше да я увери, когато тя го молеше да съобщи в своите отговори предпочитанието си към някоя специална премяна, за да може да покаже на родителите си какво е пожелал. Но накрая той като че ли беше разбрал, че тя няма да се венчае, докато не получи „чеиз“ по своя воля, а след това й изпратил писмо, което явно е съпровождало една голяма кутия, пълна с тоалети, и в него я молеше да се облече така, както сърцето й желае. Това беше първото писмо, на което с неулегнал деликатен почерк беше отбелязано „от любимия ми Джон“. От прекъсването на тяхната кореспонденция предположих, че скоро след това са се венчали.
— Мисля, че трябва да ги изгорим — каза мис Мати и ме погледна несигурно. — Никой няма да се заинтересува от тях, когато и аз си отида.
Едно по едно тя ги пускаше в средата на огъня, наблюдавайки как всяко припламва, умира и се издига като бледен бял призрак нагоре в комина, преди същата съдба да постигне следващото писмо. Сега вече стаята беше достатъчно осветена, но и аз като нея, с прикован поглед, наблюдавах унищожаването на тези писма, в които се беше изляла честната доброта на едно мъжествено сърце.
На следващото писмо, също така надписано от мис Дженкинс, се четеше забележката: „Писмо с благочестиви поздравления и наставления от моя многоуважаван дядо до любимата ми майка по повод моето собствено раждане. Също и няколко практически забележки от моята превъзходна баба за желателното запазване топли крайниците на пеленачето.“
Първата част действително даваше сурова и въздействаща представа за отговорностите на майката и беше предупреждение срещу злините, които се срещаха в света и които грозяха бебенце на два дни. Жена му не беше писала, казваше старият джентълмен, защото той й забранил, тъй като била неразположена, с навехнат глезен, поради който (казваше той) не била в състояние да държи перото. Но на края на страницата стоеше ситно изписано „обърни!“ и действително на другата страна имаше писмо до „моя мила, най-мила Моли“ с молба, когато първия път излезе от стаята, каквото и да прави да тръгне нагоре по стълбите, преди да слезе надолу; казваше й да завива крачетата на бебето във вълнен плат и да го държи на топло край огъня, макар че е лято, защото бебетата са много нежни.
Читать дальше