Елизабет Гаскел - Кранфорд

Не знаех дали говори на мен, или не, но аз промълвих, съгласявайки се: „Чудесен“, макар че не знаех за какво става дума, просто защото ми омръзна да бъда забравена и следователно да мълча.

Той остро се извърна:

— Да, може да се каже „чудесен“. Ами когато видях рецензията за стиховете му в „Блакудз“ 22 22 Тримесечно списание за литература. — Б.пр. , не беше изминал и час и аз тръгнах, вървях седем мили до Мисълтън, тъй като конете не бяха тук, и си изписах книгата. Я ми кажете, какъв цвят имат пъпките на ясена през март?

„Полудял ли е? — помислих си аз. — Толкова прилича на Дон Кихот.“

— Питам, какъв е цветът им? — повтори той разпалено.

— Съвсем не зная, сър — казах със смирението на невежа.

— Разбира се, че не знаете. И аз не знаех — аз, старият глупак, докато този млад човек не се намери да ми каже. Черни като пъпките на ясена през март. А цял живот съм прекарал на село; още по-срамно е за мен, че не зная. Черни, черни са като смола, госпожице.

И той тръгна отново, полюшвайки се в такт с ритъма на стиха, който си беше припомнил.

Когато се върнахме, не можа да се успокои, докато не ни прочете стихотворението, за което говореше; а мисля, че мис Поул насърчи предложението му, защото й се искаше да чуем красивото му четене, с което тя се гордееше, но после ми каза, че го била направила, защото стигнала до едно трудно място в плетката си с една кука и искала да си брои бримките, без да е длъжна да разговаря. Мис Мати щеше да е доволна, каквото и да предложеше той, макар че тя заспа дълбоко още през първите пет минути, след като той започна да чете едно дълго стихотворение, наречено „Локсли Хол“ 23 23 Стихотворение от А. Тенисън. — Б.пр. , и си поспа удобно и незабелязано, докато четенето свърши. Когато гласът му престана да звучи, тя се събуди и почувства, че се очаква да каже нещо, а мис Поул продължаваше да брои.

— Каква приятна книга!

— Приятна, госпожице! Тя е красива! Какво е това — приятна!

— О, да! Искам да кажа красива! — рече тя, развълнувана от неговото неодобрение. — Толкова много прилича на това красиво стихотворение от доктор Джонсън, което сестра ми често четеше — забравих как се казваше. Кое беше то, мила? — обърна се тя към мен.

— Кое имате предвид, госпожице? За какво ставаше дума в него?

— Не си спомням за какво ставаше дума и съвсем забравих как се казваше, но беше написано от доктор Джонсън и беше много красиво, и много приличаше на това, което мистър Холбрук току-що ни прочете.

— Не мога да се сетя — каза той замислено. — Но аз не познавам добре стихотворенията на доктор Джонсън. Ще трябва да ги прочета.

Когато на тръгване се настанявахме в кабриолета, чух мистър Холбрук да казва, че скоро ще навести дамите, за да разбере как са се прибрали вкъщи, а това явно развълнува и достави удоволствие на мис Мати в момента, в който той го каза; но след като старата къща, сгушена между дърветата, се скри от погледа ни, чувствата й към господаря на дома бяха постепенно погълнати от тревожните мисли да не би Марта да е нарушила дадената дума и да се е възползвала от отсъствието на господарката си, за да покани някой „обожател“.

Нямаше нищо особено във вида на Марта, когато дойде да ни помогне при слизането от кабриолета. Тя беше винаги внимателна към мис Мати, но тази вечер изрече нещо неподходящо:

— О, мила госпожице, като си помисля само, че сте излезли привечер с този тънък шал! Ами той е като муселин. На вашата възраст, госпожице, трябва да бъдете по-внимателна.

— Моята възраст! — каза мис Мати едва ли не раздразнено, а тя обикновено беше много блага. — Моята възраст! Я ми кажи на колко години мислиш, че съм, та говориш за възрастта ми?

— Ами, госпожице, ще кажа, че сте някъде към шестдесетте, но видът на хората често пъти лъже — аз съвсем не искам да кажа нещо лошо.

— Марта, аз нямам още петдесет и две! — каза мис Мати, силно подчертавайки думите си, защото вероятно спомените за младостта й бяха оживели много ярко пред нея този ден и на нея й стана неприятно, като разбра колко далече в миналото беше останало това златно време.

Но тя никога не заговори за някакво по-раншно и по-интимно познанство с мистър Холбрук. Вероятно бе срещнала толкова малко съчувствие към младежката си любов, че я беше заключила здраво в сърцето си и само защото я наблюдавах, нещо, което не можех да не правя, след като мис Поул ми се беше доверила, аз виждах колко предано е било бедното й сърце в своята скръб и в своето мълчание.