Елизабет Гаскел - Кранфорд

— И как така мис Матилда не се е омъжила за него? — попитах аз.

— О, не зная. Струва ми се, че тя беше твърде склонна; но нали знаете, братовчедът Томас нямаше да се стори достатъчно изискан джентълмен на енорийския свещеник и на мис Дженкинс.

— Е да, но нали те нямаше да се венчават за него — казах нетърпеливо.

— Да, но на тях не им харесваше мис Мати да се омъжи за някой с по-ниско социално положение. Нали знаете, тя е дъщеря на енорийския свещеник, а семейството му имало някакви роднински връзки със сър Питър Арли; мис Дженкинс високо ценеше това.

— Горката мис Мати! — казах аз.

— Е, всъщност не зная нищо повече, освен това, че той направил предложение и бил отхвърлен. Мис Мати може да не го е харесвала, а и мис Дженкинс може да не е казала ни дума — просто така си мисля.

— Мис Мати не го ли е виждала оттогава насам? — запитах аз.

— Не, струва ми се, че не. Знаете, Удли, къщата на братовчеда Томас, се намира по средата на пътя между Кранфорд и Мисълтън и зная, че скоро след като предложил на мис Мати, той започнал да ходи на пазар само в Мисълтън; мисля, че оттогава е идвал в Кранфорд най-много един-два пъти — веднъж, когато се разхождах с мис Мати по главната улица, тя внезапно се отскубна от мен и тръгна по Шайър Лейн. А минута по-късно се сепнах, когато братовчедът Томас застана пред мен.

— На колко години е той? — попитах след кратко мълчание, през което строях въздушни кули.

— Струва ми се, че трябва да е около седемдесетте, мила моя — каза мис Поул и като с барутна експлозия разби кулата ми на пух и прах.

Скоро след това, по време на дългия ми престой при мис Матилда, имах възможността да видя господин Холбрук; а също и да присъствам на първата му среща с бившата му възлюбена след една раздяла от около тридесет или четиридесет години. Бях в магазина с мис Мати и й помагах да реши коя от току-що получените цветни коприни ще е подходяща за гарнитура към един сиво-черен вълнен муселин, когато един висок, слаб, възрастен мъж с донкихотовски вид влез в магазина да си купи вълнени ръкавици. Не бях виждала по-рано тази личност (която биеше на очи) и започнах да наблюдавам мъжа доста внимателно, докато мис Мати слушаше продавача. Непознатият носеше синьо сако с медни копчета, сив брич и гети и барабанеше с пръсти по тезгяха, докато един продавач дойде да го обслужи. Когато отговаряше на въпроса му: „Какво бих могъл да ви предложа днес, сър“, видях как мис Матилда трепна и съвсем неочаквано седна веднага отгатнах кой е той. Тя беше поискала нещо, за което трябваше да се обърнат към другия продавач:

— Мис Дженкинс желае черната коприна по два шилинга и два пенса ярда — а господин Холбрук, като чу името, с две крачки прекоси магазина.

— Мати, мис Матилда, мис Дженкинс, Бог да ви поживи! Нямаше да ви позная. Как сте, как сте? — Той раздрусваше ръката й, като по този начин доказваш топлотата на приятелските си чувства и продължаваше да повтаря като че ли на себе си: „Нямаше да ви позная!“ по начин, който напълно разби сантименталната любовна история, която бях склонна да съчиня.

Така или иначе, той продължи да ни говори през цялото време, докато бяхме в магазина, после, като махна с ръка, отпрати продавача с думите: „Друг път господине, друг път.“ И без да купи ръкавиците, я изпрати до дома. С удоволствие отбелязвам, че и мис Матилда напусна магазина в същото объркано състояние на духа, без да купи нито зелена, нито червена коприна. Мистър Холбрук беше явно изпълнен с шумна искрена радост, че вижда отново старата си любов; той спомена за промените, които бяха настъпили, дори говореше за мис Дженкинс като за „горката ви сестра! Е, да, ние всички си имаме недостатъци.“ Сбогува се с нас, надявайки се скоро да види отново мис Мати. А тя се прибра направо в стаята си и изобщо не се появи, докато не стана време за следобедния чай, а на мен ми се стори, че бе плакала.

Няколко дни по-късно пристигна бележка, написана в старомоден тържествен стил от мистър Холбрук, с която ни канеше — официално и двете — да прекараме един ден в дома му, един дълъг юнски ден, защото вече беше юни. Споменаваше, че е поканил и братовчедка си мис Поул, така че бихме могли да отидем заедно с кабриолет, който да се разпрегне у тях и да остане да ни чака.

Очаквах мис Мати да приеме с готовност тази покана; но не! Мис Поул и аз срещнахме големи трудности да я убедим. Струваше й се, че не е редно, и дори се подразни, когато ние напълно отхвърлихме идеята, че няма нищо нередно в това да отиде на гости у един свой бивш обожател заедно с две други дами. А след това се появи и друга по-сериозна трудност. Тя си въобрази, че отиването не би се понравило на Дебора. Трябваше да я убеждаваме повече от половин ден в противното и още при първите думи на съгласие аз се възползвах от случая и от нейно име изпратих бележка, че приемаме поканата; определих деня и часа, така че да нямаше повече връщане назад.