Елизабет Гаскел - Кранфорд

Така се случи обаче, че Фани трябваше да напусне; мис Матилда ме помоли да остана и я „оправя“ с новата прислужничка; съгласих се, след като разбрах от баща ми, че той няма нужда от мен у дома. Новата прислужничка беше грубовато селско момиче с честен вид, живяла дотогава само в един чифлик, видът й обаче ми хареса, когато дойде да се цанява; обещах на мис Матилда да я въведа в реда на къщата. А този ред се спазваше свято, така както мис Матилда смяташе, че сестра й ще го одобри. Докато мис Дженкинс беше жива, не една наредба или разпореждане в домакинството предизвикваше промърморено шепнешком оплакване, но сега, когато я нямаше, мисля, че дори и аз, която бях нейна любимка, не бих посмяла да предложа някаква промяна. Ето един пример: ние неизменно се придържахме към формите, съблюдавани по време на хранене, както е било „при моя баща в къщата на енорийския свещеник“. Поради това ние имахме винаги вино и десерт; гарафата за вино беше пълна само когато имаше гости, а онова, което останеше, рядко се докосваше, макар че всеки ден след обяда се поставяха по две чаши пред всеки, до следващия празничен случай, когато семейният съвет обсъждаше състоянието на остатъка от виното. Виното с утайката обикновено се даваше на бедните, но понякога, когато останеше по-голямо количество от последните гости (пък било то и отпреди пет месеца), го прибавяха към новата бутилка, която донасяха от мазето. Струва ми се, че бедният капитан Браун не обичаше много вино, тъй като бях забелязала, че никога не изпиваше първата си чаша, а повечето военни изпиват и по няколко. Що се отнася до десерта ни, мис Дженкинс обикновено събираше сама френско и цариградско грозде, което понякога си мислех, че ще ми е по-вкусно направо от храстите, но както мис Дженкинс отбелязваше, в такъв случай през лятото нямаше да има нищо за десерт. При това положение ние чувствахме, че се храним много изискано с поставените пред всяка от нас две винени чаши, френско грозде, сервирано в края на масата, цариградско грозде и бисквити от двете страни и две гарафи за вино в долния край на масата. Когато излезеха портокалите, се извършваше една странна процедура. Мис Дженкинс не обичаше да срязва плода, тъй като, отбелязваше тя, целият сок изтича кой знае къде; смученето (само че, струва ми се, тя употребяваше една по-отвлечена дума) беше всъщност единственият начин да се изпита наслада от портокалите; но в такъв случай възникваше неприятната асоциация с една церемония, често пъти извършвана от малки бебета; и така, след десерта, в сезона на портокалите, мис Дженкинс и мис Мати ставаха, всяка от тях мълчаливо се снабдяваше с по един, уединяваше се в своята стая и се отдаваше на удоволствието да смуче портокала.

Веднъж или дваж се опитах да се наложа на мис Мати да остане и успявах, докато сестра й беше жива. Издигах някакъв параван между нея и себе си и не я гледах, а тя, както казваше, се опитваше да намали неприятния шум; но сега, когато беше останала сама, доби съвсем ужасен вид, когато я помолих да остане с мен в топлата столова и да си изяде портокала, както й е угодно. И така биваше всеки път. Правилата на мис Дженкинс се спазваха по-сурово отпреди, защото тяхната създателка беше заминала там, откъдето нямаше връщане. Във всички останали неща мис Матилда беше прекалено отстъпчива и нерешителна. Чувала съм понякога сутрин онази малка безсрамница Фани да я върти на малкия си пръст колкото си иска и както си иска; понякога ми се е струвало, че тя се възползваше от слабостите на мис Матилда, за да обърка и да я накара да усети още по-силно властта на своята хитра прислужничка. Взех решение да не напускам, докато не видя що за човек е Марта и ако реша, че може да се разчита на нея, ще й кажа да не безпокои господарката си с дребни въпроси.

Марта беше прекалено пряма и откровени, иначе беше чевръсто момиче, старателно, но много невежа. Не беше изминала и седмица, откакто тя дойде при нас, и една сутрин мис Матилда и аз бяхме удивен от пристигането на едно писмо. То беше от един братовчед на мис Мати, който прекарал двадесет или тридесет години в Индия и който, както узнахме от „армейския списък“, се беше върнал неотдавна и довел със себе си болната си жена, която не познавала никой от роднините му в Англия. Майор Дженкинс предлагаше в писмото си той и жена му да пренощуват в странноприемницата в Кранфорд на път за Шотландия случай, че на мис Матилда не е удобно да ги приеме у дома си; при това положение те се надяват да прекарат по възможност по-голяма част от деня с нея. Разбира се, трябваше да й е удобно, както тя каза, тъй като на целия Кранфорд беше известно, че спалнята на сестра й е свободна. Сигурна съм обаче, че тя би предпочела майорът да си беше останал в Индия и напълно да бе забравил своите роднини.