Елизабет Гаскел - Кранфорд

Но нищо не беше в състояние да помогне на мис Браун — нито енергичната волева жена, нито нейните грижи. Там господстваше нещо по-силно от нас, нещо, което ни накара да се отдръпнем безпомощни в смирено благоговение. Мис Браун умираше. Гласът й едва се долавяше, в него липсваше хленчещата нотка, с която винаги го свързвахме. По-късно мис Джеси ми каза, че и гласът, и лицето й били същите, както когато майка им починала и я оставила млада и изпълнена с безпокойство да бъде глава на едно семейство, от което единствено мис Джеси остана жива.

Тя усещаше присъствието на сестра си, но не и нашето. Бяхме застанали зад завесата; мис Джеси коленичи и приближи лице до главата на сестра си, за да чуе последните й думи, изречени с тих ужасен шепот:

— О, Джеси, Джеси! Каква егоистка съм била! Нека бог ми прости, че те оставих да се пожертваш за мен! Толкова много те обичах и все пак съм мислила само за себе си. Нека бог ми прости!

— Тихо, обич моя, тихо! — каза мис Джеси, хълцайки.

— А баща ни, милият ни баща! Няма да се оплаквам сега, ако бог ми даде сили да бъда търпелива. Но, о, Джеси! Кажи на баща ни как жадувам, как копнея да го видя преди края и да го помоля за прошка. Сега той никога няма да узнае колко съм го обичала — о, ако само можех да му кажа, преди да умра! С колко много мъка е бил изпълнен животът му, а колко малко съм сторила, за да му създам радост!

Светлина озари лицето на мис Джеси.

— Мисълта, че той знае, ще ти достави ли утеха, скъпа моя? Ще почувстваш ли утеха, мила моя, ако разбереш, че грижите му, мъките му… — гласът й затрепери, но тя успя да се овладее. — Мери! Той замина преди теб там, където изтерзаните намират покой. Сега той знае как си го обичала.

Лицето на мис Браун доби странен израз, който не беше печал. Тя помълча известно време и после видяхме как почти беззвучно устните й образуваха думите: „Татко, майко, Хари, Арчи“, и после сякаш някаква нова мисъл хвърли лека сянка върху помраченото й съзнание.

— Но ти оставаш сама, Джеси!

Струва ми се, че мис Джеси е чувствала всичко това, докато мълчеше, защото при тези думи сълзите започнаха да се стичат по бузите й и тя не можа веднага да отговори. После сключи длани, издигна ги нагоре и каза, но не на нас:

— Ето, той ме убива, но аз ще се надявам.

Мис Браун полежа спокойно и неподвижно още няколко мига и после престана завинаги да скърби и да роптае.

След това второ погребение мис Дженкинс настоя мис Джеси да дойде да живее при нас, вместо да се връща в обезлюдялата къща, която всъщност, както научихме от мис Джеси, трябваше да напусне, тъй като нямаше средства да я поддържа. Доходът й възлизаше на малко повече от двадесет лири годишно, освен лихвите от парите, които щеше да получи от продажбата на мебелите. Но с тези пари тя не можеше да живее и затова ние решихме да обсъдим каква умее да прави, за да припечелва по нещо.

— Мога да шия доста добре — каза тя, — а обичам и да се грижа за болни. Мисля, че бих могла да водя и домакинство, ако някой се реши да ме вземе за икономка, а бих могла и да отида като продавачка в някой магазин, ако проявят малко търпение към мен в началото.

Мис Дженкинс заяви ядосано, че тя не бива да прави нищо подобно, и си приказваше на глас почти около час, след като донесе на мис Джеси купичка крем от най-фино нишесте и след като стоя над главата й като дракон, докато тя не изяде и последната лъжичка, че „някои хора нямат никаква представа какво е общественото им положение, щом са капитански дъщери“. После изчезна, а мис Джеси започна да ми говори и за други свои планове, които й идвали наум, несъзнателно заговори за отдавна отминалите дни и така ме заинтригува, че нито усетих, нито разбрах как времето тече. И двете се стреснахме, когато мис Дженкинс се появи отново и ни залови, че плачем. Страхувах се, че може да се раздразни, тъй като често казваше, че плачът пречи на храносмилането, а аз знаех, че иска мис Джеси да закрепне, но вместо това тя изглеждаше странно развълнувана и се щураше около нас, без нищо да продума. Накрая каза:

— Аз бях така стъписана!… Не, изобщо не бях стъписана… не ми обръщайте внимание, мила ми мис Джеси… аз бях така изненадана… всъщност дойде един посетител, който някога ви е познавал, мила ми мис Джеси…

Мис Джеси стана бяла като платно, след това поруменя и развълнувано погледна към мис Дженкинс.

— Един господин, мила, който би искал да знае дали ще го приемете.

— Дали е… Да не би да е… — заекна мис Джеси и не можа да продължи.