Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

Китката и кракът ми бавно заздравяха. Ребрата — още по-бавно. Протеиновите шейкове и другите добавки май не помагаха така, както би трябвало. Исках да продължа тренировките си в „Бара“. Ала дълго време можех да си позволявам само бавни разходки в тропическите вечери.

Бавното оздравяване обаче сигурно бе полезно за мен. Убеди ме в нещо, което трябваше да приема: остарявах. Имаше време, когато щях да прегазя тип като Белгази, преди да успее да ми навреди с каквото и да било. Но въпреки че уменията и тактиката ми ги биваше повече, бързината и издръжливостта ми вече не бяха като някога. Ако бях сам в онази нощ в Квай Чунг, както постъпвах обикновено, щях да загина.

Какво от това, опитвах се да се убедя, нямаше да е лоша смърт, човек все от нещо трябва да умре. Това бяха глупости обаче. След като за малко не загинах, сега още по-ясно съзнавах, че все още искам да съм жив. Не можех да назова точната причина. Но не бе само заради залезите, джаза и уискито.

Какво беше подхвърлила Дилайла, едновременно презрително и съчувствено, когато бях изредил тези неща? „И от всичко друго?“

И после: „Ако живееш единствено за себе си, умирането е особено страшно.“

Разходките ставаха все по-дълги. Започнах да ги допълвам с каране на велосипед. Раните ми заздравяваха, ала тяхното присъствие продължаваше парадоксално да ми напомня едновременно, че съм смъртен и че все още съм жив.

Моят крайморски град си оставаше все така красив. С времето обаче забелязах, че Рио вече не ми действа така отпускащо както по-рано. Всъщност изпитвах странен копнеж по Токио, по нещо, което някога съм имал там, макар че на времето не го бях оценявал достатъчно.

Връщането на Токио в мислите ми изглеждаше странно, защото докато живеех там, никога не го бях приемал за свой дом. Беше странно и защото, въпреки че бях прекарал част от детството си и по-късно двайсет и пет години в града след завръщането ми в Япония, аз го свързвах единствено с Мидори.

Е, навярно тъкмо Токио винаги щеше да означава дом за мен — място, което ще ми липсва, когато го напусна. Й с любовта като че ли беше така. Защото обичах жена, която не можех да имам.

След Квай Чунг проумях, че онова, което най-точно определяше Токио за мен, бе чувството, че там мога да намеря нещо, което да ме удовлетвори, отговор на въпрос, който не бях в състояние точно да задам. Каквото и да беше обаче, ако изобщо съществуваше, то винаги ми бе убягвало. Взимаше, без да даде.

Но неговата неуловимост не означаваше, че трябва да престана да го търся. Животът след Квай Чунг ми се струваше като отсрочка, втори шанс. Каква загуба да не се възползвам от него.

Не бях сигурен още колко време ще остана в Рио. Не бях сигурен и къде ще отида. Бях като хвърчило, което изведнъж се е откъснало от въжето: за момента възторжено свободно, но все пак уверено, че след стихването на вятъра, който го е издигнал нависоко, ще падне обратно на земята.

Трябваше отново да намеря това въже. Но не знаех къде да го търся.

Наоми беше тук, естествено. Понякога си мислех дали да не отида да я видя. Така и не го сторих. Може би вече преодоляваше скъсването ни. Може би продължаваше напред. Не исках да й преча. И най-вече не исках връзката с мен да я нарани.

Но все пак понякога нощем лежах в леглото и слушах „De mats ninguem“, песента, звучала в „Сценариум“ онази вечер, когато бях отишъл да я видя, или друга музика, която Наоми бе пускала в апартамента си, докато се любехме, и мисълта за нейната близост ми беше почти непоносима.

Мислех и за Дилайла. Питах се как са се развили нещата при нея. Чудех се каква част от думите й са истина. Задавах си безумни въпроси, започващи с „Ами ако“. Искаше ми се да вярвам, че в това има нещо или че е можело да има, и тази реакция ми се струваше проява на слабост и до известна степен на глупост.

Да, но я виж Докс. Той те изненада.

Да, беше ме изненадал, наистина. Но не достатъчно, за да обърне цялата ми представа за човешката природа.

Бях се върнал от два месеца, когато получих съобщение в един от чатрумовете си. То гласеше:

„На почивка съм в един прекрасен град. Всяка сутрин плувам на най-известния плаж. По-стария, който е по на север. Ще ми се да можеше да поплуваме заедно.“

Беше чатрумът, който използвах с Дилайла, с парола „Пенинсъла“. Никой друг не го знаеше.

Дълго гледах съобщението. После, без дори съзнателно да взема решение, започнах да си събирам багажа.

Отседнах в „Копакабана Палас“, най-хубавия хотел в Рио, издигнат на едноименния бряг. Взех си стая на петия етаж с изглед към океана. Носех и бинокъл — не точно с качеството на онзи цайс, който бях използвал в Квай Чунг, но достатъчно добър за наблюдение на океана. Или на плажа.