Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Не, наистина — продължих аз, като тръгнах към него, думите се лееха трескаво от устата ми. — Чувствам се ужасно. Не мога да повярвам, че пак го направих. Толкова се срамувам. В болницата ми казаха, че ако си пия лекарствата, няма да ми се случва, преди три месеца изпих последното хапче и как бих могъл да очаквам проблеми? Но май трябваше…

— Всичко е наред, не се притеснявайте — каза той, вече напълно убеден, че съм луд. Повече отвсякога искаше да се махне от мен.

Не спрях трескавия си монолог нито за секунда. Трудно е да говориш и нападаш едновременно. Обикновеният човек има нужда да подготви ума си, да се съсредоточи, дори само за миг. Ачинели би разпознал подобна подготовка, поне на определен етап, и затова налудничавата ми логорея му се струваше успокоителна в сравнение с това, от което се уплаши преди миг.

Вдигна ключовете си и мина с рамото напред покрай мен. Взираше се в лицето ми малко по-дълго от нормалното, но аз му показах ръцете си с дланите нагоре и дръпнах рамене назад, за да види, че съм безобиден, като през цялото време не спирах да бръщолевя.

Най-накрая извърна глава. В мига, в който се оказах зад гърба му, пристъпих напред, обвих с дясната ръка врата му и рязко го дръпнах към мен. Наруших центъра на тежестта му и той застана на пети. Свивката на ръката ми се нагласи до трахеята, плътта ми там беше достатъчно твърда, за да намери целта, но не достатъчно, за да счупи каквото и да било. Хванах левия си бицепс с дясната длан, подложих лявата ръка зад тила му и стиснах. Тази техника бях научил в „Кодокан“, знаех я като хадака джиме, голо душене, по-известна на Запад като приспиваща хватка.

Ачинели изсумтя и политна назад към мен, опитвайки се да си възвърне равновесието. Лявата му ръка задраска по десния ми лакът, но намери само хлъзгавия неопрен на дългата колоездачна ръкавица. Хвърли ключовете и посегна с дясната ръка, като инстинктивно я насочи към очите ми, а може да беше и отдавна заучен трик. Но аз скрих лицето си в рамото му и пръстите му се удариха в каската.

Всичко свърши за по-малко от пет секунди. Някои хора живеят малко по-дълго, някои умират по-рано, но никой не може да оцелее, след като каротисът е затворен и до мозъка вече не достига кислород. Ръцете му внезапно провиснаха и той се отпусна в хватката ми. Облегнах се на стената, като го подпирах с тялото си, и го задържах така.

Много внимавах колко притискам. Ако се разгорещях, можех да натисна прекалено силно и да оставя синини. Целта на този вид удушаване беше да лишиш мозъка от кислород. Всяко допълнително действие беше нежелателно, защото оставяше следи. Имах доста опит с хадака джиме от тренировките по джудо и винаги хватката ми се е удавала. Знаех точно колко да притискам.

Останах така, за да овладея дъха си, като не спирах да броя секундите. Някой можеше да слезе с асансьора или да влезе през вратата, но това не ме притесняваше. Ако станеше, просто щях да пусна Ачинели, да изляза и да се оправям с Хилгър и всичко останало после. Във всеки случай не можех да направя нищо, за да контролирам или предотвратя подобна случка. Знаех как да реагирам, ако възникне, и това беше достатъчно.

Представих си какво предстои: любовницата ще му звънне по мобилния, след като никой не й вдигне, ще слезе долу. Или пък някой съсед ще го намери. Няма следи от насилие — не е прострелян, няма рани от нож или тъп предмет. Затова и няма оправдание да се харчат пари за аутопсия. Никой няма да задава въпроси, разбира се, той е уважаван човек, семейството му ще иска всичко да приключи възможно най-бързо, за да не излязат подробности къде е умрял и какво е правил там. Причината за смъртта ще остане неизвестна и вероятно ще бъде вписана в смъртния акт като емболия или някоя подобна щуротия, с която докторите помагат на близките да намерят покой, когато няма друго обяснение.

След четири минути знаех, че вече нищо не може да го съживи. Положих го на пода и надникнах навън. Две жени с вълнени палта и кожени наушници минаха покрай мен, смееха се на нещо, може би, че отиват толкова рано на обяд. Изчаках ги да се отдалечат. Наоколо не се виждаше никой друг. Добре.

Вдигнах кутията и излязох. Оставих ключовете там, където бяха паднали. Логично беше Ачинели да ги държи, когато е поразен от мистериозната емболия, и те да паднат на пода до него.

Докато слизах по стълбите, хвърлих поглед на юг по „Мот“. Беше чисто. Обърнах се и на север. След това годините опит ми подсказаха да извърна обратно глава и да продължа да слизам по стълбите, сякаш нищо не съм видял.