Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Хайде, Фестър, кажи си истината. Обичаш онези снимки, нали? На които мъжете са с черни кожени маски и бичове с девет възела? Или пък с нацистки униформи на СС? Нали се сещаш за какво ти говоря, хард порно. Обзалагам се, че имаш цяла колекция и знаеш всички такива сайтове в интернет.

Лицето на Фестър побеля и Докс си помисли: „По дяволите, познал съм всичко, да ти се не види и перверзникът!“

Вратата се отвори и влезе младоликият. Погледна Фестър, след това и акумулатора.

— Какво правиш? — попита той.

— Нищо — смотолеви Фестър. — Защо се връщаш толкова скоро?

— За какво ти е акумулаторът? — не спираше да пита младоликият. Изражението му подсказваше, че знае отговора и той никак не му харесва.

— Чичо Фестър се самозадоволява така, когато си мисли, че никой не го вижда — обади се Докс. — За първи път го хващат със свалени гащи. Нали всички знаете, че е хомосексуалист? Питай го за колекцията му от снимки.

— Млъквай, мамка ти! — изръмжа Фестър и направи крачка към Докс.

Младоликият държеше оръжие и толкова бързо го насочи към Фестър, че изглеждаше като фокус. Докс премигна, като за миг се попита дали вижда правилно.

— Не мога да позволя това — заяви младоликият, гласът му беше напълно спокоен.

— Гледай си работата — тросна се Фестър. Очите му бяха пълни с толкова омраза и заплаха, че Докс се зачуди дали младото момче не беше демонстрирало отлична преценка, като веднага извади оръжието.

— Точно това правя — каза младоликият със същия делови тон. — А ти ще ми благодариш по-късно, когато се поохладиш. Засега искам да се отдръпнеш и да излезеш през вратата. Ако не се подчиниш на ясните ми нареждания, ще те застрелям.

Стаята притихна напълно. Но Докс наруши мълчанието.

— Това е най-трудният възможен начин да си признаеш, че си гей, Фестър, но има организации, които могат да ти помогнат да го преживееш. Безплатни телефонни линии, такива работи. Само трябва да…

Младоликият отстъпи назад. Продължаваше да държи Фестър на мушка, но извърна глава към Докс.

— Млъквай, мамка ти! — процеди през зъби и нещо в тона му накара Докс да се подчини.

Фестър направи каквото му наредиха, младоликият го последва през вратата. Докс чу, че го заключват, след това стъпките им се изгубиха нагоре по стълбите.

Седя и мисли дълго време. Не беше сигурен дали току-що не си бе създал възможност за бягство, или си бе изпросил смъртна присъда. Беше сигурен само, че следващия път, когато Фестър успее да остане насаме с него на лодката, ще разбере кое от двете е.

Някой начинаещ би се вгледал по-усърдно, за да потвърди предположението си, да се увери, след което щеше да е прекалено късно. Друг малко по-опитен би извърнал глава в другата посока, но чак след като покаже, че се е стреснал и че полага видимо усилие да се овладее, което щеше да предупреди врага, че е забелязан. Истинският професионалист знае основите на занаята. И че това, което не може да разбере веднага, може да се обмисли по-късно.

Слязох до тротоара и оставих кутията на земята, така че се озовах между нея и велосипеда. Обърнах се с гръб към господин блондина и започнах да „отключвам“ веригата, като го наблюдавах в огледалото, прикрепено за очилата ми. Беше на двайсет метра от мен, не бързаше, но не си губеше и времето. Носеше черна вълнена шапка, не толкова заради студа, сигурен бях, колкото за да стане по-труден за описване, ако има свидетели. Тя можеше да заблуди и мен, но походката му се отличаваше с онази небрежна мекота, която помнех от Сайгон, а това ми бе достатъчно, за да го разпозная.

Как ме е намерил, нямаше значение в момента. Можех да предположа какво прави тук. Основното ми предимство беше ясно: не само не се бях издал, че го видях, ами и той нямаше никаква представа, че знам кой е.

Тъй като бях с гръб към него и той не подозираше, че го наблюдавам, имах възможност да се взра по-внимателно в отражението му в огледалото за обратно виждане. Носеше черно кожено яке до кръста и ръкавици, които забелязах чак сега. Точно така и аз бих го направил. Шапката правеше чертите му трудни за запомняне, с ръкавиците нямаше да остави отпечатъци, а якето можеше да го защити донякъде, ако нещо се объркаше и жертвата извадеше оръжие. Обувките му бяха с дебели подметки, почти със сигурност от каучук, стъпваше безшумно.

Каквото и да бе планирал, щеше да го извърши отблизо. Ако беше с пистолет, щеше да е малък калибър за по-малко шум, дулото щеше да е опряно директно в главата ми. Дори да беше по-голям калибър със заглушител, щеше пак да иска да е наблизо, за да е сигурен в изстрела. С нож, разбира се, щеше да е най-тихо. Каквото и да бе намислил, като му обръщах гръб, увеличавах увереността му, променях баланса между риска и успеха, който знаех, че изчислява в момента, намалявах очевидните опасности от близостта ни и така го окуражавах да влезе в обсега, който ми трябваше.