Дъглас Престън - Забранена зона

Едно от стихотворенията се казваше „Въглерод“:

Протоколите ставаха по-объркани, появяваха се по-нарядко. Карсън все по-трудно успяваше да следи логиката на Бърт. Скоупс продължаваше да наблюдава работата; коментарите му ставаха по-жлъчни и по-критични. Размяната на реплики прерастваше в открита конфронтация: Скоупс обвиняваше, Бърт се оправдаваше, звучеше почти виновно.

Бърт, къде беше вчера?

Взех си почивен ден да се разходя извън комплекса.

За всеки ден забавяне „Джиндайн“ губи един милион долара. А доктор Бърт решава да си вземе отпуска. На стойност един милион долара. Възхитително. Всички на теб разчитат, Франк, забрави ли? Целият проект зависи от теб.

Брент, не мога без почивка. Трябва ми малко време да помисля.

И за какво мисли?

За първата си жена.

Боже мили! Мислил за първата си жена. Един милион долара, Франк, а ти мислиш за шибаната си първа жена! Иде ми да те удуша, наистина.

Вчера просто не можех да работя. Изпробвах всичко, включително рекомбинантни вирусни вектори. Този проблем е непреодолим.

Франк, как можеш изобщо да си го помислиш? Няма непреодолими проблеми. Сам го каза, когато разработваше изкуствената кръв, не помниш ли? Ти успя, Франк, спомни си! Затова те обикнах, Франк, наистина. Знам, че ще се справиш. За това откритие те чака Нобелова награда.

Няма смисъл да ме мамиш със слава, Брент. Нито с пари. Нищо не може да разреши проблема, ако е непреодолим.

Не говори така, Франк. Моля те. Боли ме, като те слушам, защото не си прав. Думата „невъзможно“ не съществува. Всичко е възможно в този необятен свят. Спомням си за „Алиса в страната на чудесата“. Помниш ли разговора между Алиса и кралицата на същата тази тема?

Не, не си го спомням. И не мисля, че Алиса ще ми помогне да постигна непостижимото.

Мръсник, ако те чуя пак да говориш така, ще дойда и ще те удуша с голи ръце! Дадох ти всичко, от което се нуждаеш. Моля те, Франк, върни се и го направи. Вярвам, че ще успееш. Виж, защо не започнеш пак отначало? Започни с друг гостоприемник, с нещо наистина невероятно, с някой нов вирус, с бактериофаг. С реовирус. С нещо, което ще ти позволи да подходиш от съвсем друга посока. Става ли?

Добре, Брент.

Бяха минали няколко дни без никакви записки. После, на 29 юни, само преди седмица, Бърт явно бе изпитал нужда да излее душата си. Писанията му бяха пълни с несвързани бълнувания, с апокалиптични описания. На няколко пъти споменаваше „ключовия фактор“, но никъде не обясняваше какво представлява. Карсън поклати глава. Предшественикът му очевидно се беше побъркал, измисляше си решения, които не могат да бъдат достигнати по логичен път.

Карсън се облегна, потната фланелка залепна за гърба му. За пръв път го обхвана страх. Как щеше да се справи той, след като гений като Бърт се беше провалил? И то не само се беше провалил, ами бе загубил и разсъдъка си. Той вдигна очи от компютъра; Де Вака го наблюдаваше.

— Чела ли си това? — попита той.

Тя кимна.

— Как… как очакват да се справя?

— Твой проблем. Не съм аз тази с дипломите от Харвард и Масачузетс.

Карсън прекара останалата част от деня в препрочитане на протоколите от първите експерименти, опитвайки се да се абстрахира от страничните писания на Бърт. Към края на деня тревогата му поспадна. В Масачузетс бе работил по нови методи, които явно не бяха познати на Бърт. Карсън си нахвърли план за работа, раздели го на отделни етапи.

Вечерта вече бе започнал да съставя собствен протокол. Имаше обаче още много работа по него. Той се изправи, протегна се. Де Вака изключи своя лаптоп от мрежата.

— Не забравяй да прехвърлиш всички файлове в главния компютър — подсети го тя. — Сигурна съм, че Големият брат няма да пропусне да те провери.

— Благодаря за съвета.

Мисълта, че Скоупс ще се рови из записките му, не му беше особено приятна. Скоупс и Бърт бяха приятели, но Карсън си оставаше един специалист трета степен от института в Едисън. Той прехвърли въведените през деня данни в основната система, остави компютъра на мястото му и последва Де Вака по дългия и бавен път на излизане от Камерата на смъртта.