Дъглас Престън - Забранена зона

Де Вака се ухили злорадо.

— Госпожице Кабеса де Вака — тросна се Карсън, натискайки този път правилното копче. — Просто искам да си свърша работата. Ясно ли е? Не искам да се карам с никого и не се интересувам от ниското ви национално самочувствие. Така че изпълнявайте задълженията си на помощничка и ми кажете къде да намеря протоколите на доктор Бърт.

Последва неловко мълчание.

— Добре — каза накрая Де Вака; посочи сив лаптоп върху една масичка близо до входа на лабораторията. — Беше на Бърт. Сега е твой. Ако искаш да видиш протоколите му, изводът за мрежата е отляво. Знаеш правилата за протоколите, нали?

— Искаш да кажеш забраната да се пишат на хартия? — „Джиндайн“ задължаваше служителите да си водят протоколи само на компютрите на компанията.

— Тук правилото е още по-строго. Забранява се използването на химикалки и хартия при каквито и да било случаи. Всички данни се въвеждат в лаптопа и поне по веднъж на ден всичко, което си записал, трябва да се прехвърли в централната компютърна система. Дори да оставиш бележка на бюрото на някого, е достатъчно, за да те уволнят.

— Това ли било голямата работа?

Де Вака вдигна рамене, доколкото й позволяваше костюмът:

— Скоупс обича да преглежда записките ни, да следи докъде сме стигнали, да дава съвети. Рови се из компютърната система на компанията ден и нощ от кабинета си в Бостън. Навира си носа навсякъде. Този човек никога не спи.

Карсън усети нотка на неуважение в гласа й. Той включи лаптопа и го свърза в мрежата, накара Де Вака да му покаже как да намери файловете на Бърт. Въведе няколко команди (изнервящо непохватно заради дебелите ръкавици) и изчака файловете да се прехвърлят на твърдия диск. След това отвори един от тях:

18 февруари. Първи ден в лабораторията. Бях на инструктаж при Сингър за проекта „Пурблъд“ заедно с новопостъпилата колежка Р. Брандън-Смит. Прекарах следобеда в библиотеката, за да се запозная с материалите по предишни изследвания за имобилизиране на хемоглобин. Проблемът, доколкото схващам, е…

— Това не те интересува — прекъсна го Де Вака. — Това е предишният проект. Прехвърли напред, докато стигнеш x-flu.

Карсън започна да преглежда записките от три месеца насам. Първо откри края на протоколите по проекта за изкуствената кръв на „Джиндайн“ и началото на материалите по x-flu. Започваше със стегнати, ясни записки, носещи оптимизма на енергичен, способен учен, завършил един успешен проект и веднага започващ нов. Бърт бе използвал собственоръчно разработения си метод за пречистване (метод, който бе направил името му известно в „Джиндайн“) за създаването на „Пурблъд“. Оптимизмът и ентусиазмът му личаха ясно. Отначало обезвреждането на вируса, носещ x-flu гена, изглеждаше лесна работа.

Ден след ден Бърт бе работил по различни страни на задачата: компютърно моделиране на белтъчната капсула; модифициране с различни ензими, химически агенти и топлинно третиране; бързо преминаваше от един ъгъл на атака към друг. Между протоколите от изследванията му бяха вмъкнати бележки от страна на Скоупс, който явно бе проверявал хода на работата по няколко пъти седмично. В компютъра бяха записани и много от разговорите в мрежата между Скоупс и Бърт. Карсън остана впечатлен от разбирането на Скоупс за методологичните аспекти на работата и от фамилиарното отношение на Бърт към Големия шеф.

Въпреки енергичността и уменията на Бърт обаче като че нищо не действаше. Промяната на белтъчната капсула и на генома на вируса бе съвсем обикновена задача. Всеки път обвивката оставаше стабилна ин витро и Бърт преминаваше към изследвания ин виво — вкарваше модифицирания вирус в шимпанзета. Всеки път животните оцеляваха за определен период, без да развият симптоми, после внезапно умираха по ужасяващ начин.

Карсън продължи през все по-отчаяните записки на предшественика си, през свидетелствата за безброй необясними провали. В един момент записките ставаха по-неясни, срещаха се лични забележки. Започнаха да се появяват язвителни коментари за колегите на Бърт (особено за Розалинд Брандън-Смит, която той явно ненавиждаше).

Около три седмици преди Бърт да напусне „Маунт Драгън“, в дневника му започнаха да се появяват стихове. Обикновено не повече от десет реда, възхваляващи скритата, неясна красота на науката: четвъртичната структура на белтъците, синия блясък на лъчението на Черенков. Бяха лирични и емоционални, но Карсън ги намираше смразяващи; появяваха се неочаквано между логичните научни протоколи, неканени като зловещи пришълци от космоса.