Дъглас Престън - Забранена зона

Мелодията внезапно секна. Пианистът се изправи със звучна ругатня, затръшна ядно капака на клавиатурата.

— Брент — извика лицето от монитора. — Там ли си?

Скоупс се приближи до изтъркания диван, настани се със скръстени крака върху него и взе компютърната клавиатура в скута си. Въведе няколко команди, после погледна големия екран.

Омазаният с кал мъж в момента седеше в някакъв джип. През прозорците се виждаше тучната зеленина на камерунската джунгла. Джипът се намираше в широка просека, по калта личаха следи от ботуши и автомобилни гуми. Отстрани на просеката бяха натрупани повалени стволове. На няколко метра от джипа бяха наредени няколко десетки метални клетки. През решетките се подаваха космати пръсти, надничаха плахи очички.

Скоупс обърна лице към камерата до дивана:

— Как е, Род?

— Времето е отврат.

— И тук вали.

— Да, ама ти не си видял и една капка, докато аз…

— Вече три дни те чакам, Фалфа — прекъсна го Скоупс. — Какво, по дяволите, става?

Лицето на екрана се усмихна виновно:

— Имахме проблеми с бензина. Изкарахме цялото село в джунглата, цели две седмици. За долар на човек на ден. Сега всички са богати, а ние се сдобихме с петдесет и шест шимпанзенца.

Той се ухили и избърса нос с ръка, при което само размаза още повече кал по лицето си. А може би не беше кал… Скоупс се извърна:

— Искам ги в Ню Мексико до шест седмици. С не повече от петдесет процента смъртност.

— Петдесет процента! Голям зор ще видя. Обикновено…

— Слушай, Фалфа…

— Какво?

— Това ли ти се струва голям зор? Знаеш ли какъв зор ще видиш, ако в Ню Мексико пристигнат повече трупове, отколкото живи маймуни? Я гледай как си ги оставил на проклетия дъжд.

Фалфа замълча. Натисна клаксона и на прозореца се появи черно лице. Фалфа смъкна стъклото с не повече от сантиметър и Скоупс чу писъците на животните от клетките.

— Хей, ловец! — заговори Фалфа на развален английски. — Ти покрие тоз звяр, дето реве. За всеки умрял звяр ловец дава един шилинг.

— Какво? — чу се отговорът отвън. — Маса 3 3 Обръщение на местното население в бившите британски колонии към белите заселници. — Бел.прев. обещал даде…

— Хайде!

Фалфа вдигна стъклото, заглушавайки възраженията на чернокожия. Обърна се към Скоупс:

— Как намираш методите ми?

Скоупс го изгледа хладно:

— Ти си напълно безполезен. Не мислиш ли, че животните трябва и да се хранят?

— Да, бе!

Фалфа отново наду клаксона. Скоупс натисна едно копче и прекъсна връзката. Облегна се на дивана. Въведе няколко команди, после спря. Изведнъж, със звучна псувня, запрати клавиатурата в другия край на стаята. Един клавиш отскочи и изтропа върху гладките плочки. Скоупс се отпусна назад.

След малко вратата се отвори със съскане и на прага се появи висок мъж, може би около шейсетте. Носеше черен костюм, колосана бяла риза и синя копринена вратовръзка. Под посивялата му коса блестяха сиви очи.

— Наред ли е всичко, господин Скоупс? — попита той.

Скоупс посочи към пода:

— Клавиатурата се счупи.

Прислужникът се усмихна подигравателно:

— Господин Фалфа май най-после се е обадил.

Скоупс се изсмя и почеса рошавата си глава:

— Точно така. Тия ловци са най-долните човешки отрепки. Жалко, че „Маунт Драгън“ изразходва толкова много шимпанзета.

Спенсър Феърли наведе глава:

— Трябва да натоварите другиго с тази задача, сър. Щом толкова ви ядосва.

Скоупс поклати глава:

— Проектът е твърде важен.

— Щом казвате, сър. Да ви донеса ли нещо друго освен нова клавиатура?

Скоупс махна разсеяно. Феърли се обърна да си върви, но Скоупс го спря:

— Чакай. Май ще искам още нещо. Гледа ли новините по Канал седем снощи?

— Както знаете, сър, аз не се интересувам от телевизия и компютри.

— Ах ти, изкопаемо такова — смъмри го нежно Скоупс. Феърли бе единственият в компанията, на когото позволяваше да се обръща към него със „сър“. — Какво щях да правя, ако не беше ти да ми покажеш как живуркат полуграмотните жители на планетата? Както и да е, снощи по Канал седем обсъждаха историята на едно дванайсетгодишно момиче с левкемия. Искала да отиде в Дисниленд, преди да умре. Бяха обикновените телевизионни глупости, от които вече ми е писнало. Забравих й името. Няма значение, искам да уредиш да отиде с родителите си в Дисниленд, с частен самолет, да поемеш всички разноски, най-добрия хотел, лимузина, входовете за атракциите. И моля те, при пълна анонимност. Не искам онзи мръсник Левин пак да ме направи за посмешище, да представи нещата такива, каквито не са. Дай им и някакви пари за разходите по лечението, да речем петдесет хиляди. Сториха ми се добри хора. Сигурно е ужасно детето ти да умре от левкемия. Дори не мога да си представя как се чувстват.