Дъглас Престън - Забранена зона

— Велики дела, казваш. Като унищожаването на цялото човешко население на земята.

— Предполагам, че знаеш по-малко, отколкото искаш да признаеш. Тъй нареченият „всеунищожителен вирус“ е страничен продукт от един проект за унищожаване на грипа. Завинаги. За разработването на наследствен имунитет.

— Да, като измрат всички хора, никога няма да боледуват.

— Дори за теб би трябвало да е очевидно, че x-flu II е само една междинна стъпка. Това е една слабост в проекта, но ние открихме начин да се възползваме от нея.

Човекът на екрана се отдръпна навътре в стаята и свали някакъв малък предмет от една полица. Обърна се и Левин забеляза, че държи пистолет, подобен на използваните от преследвачите му в гората.

— Какво ще правиш? — попита той. — Не можеш да ме застреляш. Това е въображаем свят.

Скоупс се изсмя:

— Ще видим. Все още обаче нямам намерение да го използвам. Искам първо да разбера какво те доведе тук, в моя личен свят, при толкова много рискове. Ако искаше да говориш само за x-flu II, сигурно щеше да намериш по-лесни начини.

— Дойдох да ти кажа, че „Пурблъд“ е отровен.

Образът на Скоупс на екрана свали пистолета.

— Това е интересно. Как ти хрумна?

— Още не знам подробностите. Изкуствената кръв по някакъв начин се разпада в тялото и довежда до умствено разстройство. Затова е полудял Франклин Бърт. Също един друг твой служител, Вандеруогън. Всички участници в бета-теста от „Маунт Драгън“ са на път да се побъркат. Ти също.

Доста неудобно бе да се разговаря с компютърен образ: той не се усмихваше, не се мръщеше. Докато не чуе гласа на Скоупс от уредбата на асансьора, нямаше начин да отгатне реакцията му. Питаше се дали Скоупс вече не знае, дали е прочел файловете, изпратени от Карсън.

— Много добре, Чарлс — чу се накрая насмешливият отговор. — Знаех, че се чудиш какви фалшиви обвинения да измислиш срещу „Джиндайн“, но признавам, че това е най-големият ти шедьовър.

— Не е фалшиво обвинение. Това е самата истина.

— И пак нямаш никакви доказателства, никакво научно обяснение. Това е като всичките ти досегашни обвинения срещу компанията. „Пурблъд“ бе разработен от най-способните учени в света. Изследван е много внимателно. А когато бъде въведен официално в употреба, ще спаси живота на безброй хора.

— По-вероятно е да убие безброй хора. А ти не се ли тревожиш поне малко, след като и на теб ти е прелято от „Пурблъд“?

— Явно доста ти е известно за дейността ми. Все пак не знаеш, че на мен не ми беше прелято от „Пурблъд“. В банката имаше обикновен серум с червен оцветител.

Левин не отговори веднага. След малко написа:

— И въпреки това си оставил на останалите да им бъде прелято от продукта. Колко „смело“ от твоя страна.

— Всъщност аз предвиждах да ми прелеят „Пурблъд“, но верният ми помощник, господин Феърли, ме разубеди. Освен това продуктът беше разработен в „Маунт Драгън“. Кой друг освен персоналът на комплекса да го изпробва?

Левин се отпусна безпомощно назад. Как е могъл да забрави какво представлява Скоупс? Този разговор му напомняше на безкрайните им спорове в колежа. Тогава той нито веднъж не успя да промени мнението на Скоупс по който и да било въпрос. Как щеше да го постигне сега, при толкова голям залог?

Двамата се умълчаха. С помощта на мишката Левин огледа стаичката и забеляза, че мъглата се е разсеяла. Приближи се до прозореца. Навън бе тъмно и пълната луна осветяваше повърхността на океана. Една рибарска лодка се движеше към пристанището. В тишината на Левин му се стори, че долавя плисъка на вълните отдолу. В далечината светеше фар.

— Впечатляващо, нали? — заговори Скоупс. — Възпроизвежда всички усещания с изключение на мириса на морето.

Левин почувства дълбока тъга. Това бе ярък пример за противоречивостта на характера на Скоупс. Само велик гений би създал толкова съвършена и красива програма. В същото време той възнамеряваше да продаде смъртоносния вирус на военните. Рибарската лодка бавно навлезе в пристанището, светлините й играеха по морската повърхност. Тъмен силует скочи от лодката и я привърза за кея.

— Започнах с отделни подзадачи — заобяснява Скоупс. — Мрежата ми се разрастваше с всеки изминал ден и аз чувствах, че ще загубя контрол. Търсех начин да обикалям спокойно из нея. Доста време загубих със съществуващи езици за създаване на изкуствен интелект като ЛИСП и обект-ориентирани езици като „Смолток“. Осъзнах, че ми трябва нещо по-различно, което да комбинира най-добрите страни и на двете групи с някои допълнителни черти. При създаването на тези езици компютрите са имали много по-малка мощност. Дадох си сметка, че мога да работя не само с кодове, а и с картини. Затова създадох език на визуална основа. Цифропространството генерира цели светове, не просто програми. Започна много просто, но аз скоро осъзнах истинските възможности на новото си творение. Чувствах, че съм създал напълно непознат досега вид изкуство, което може да се твори и възприема единствено чрез компютъра. Години ми бяха нужни, за да създам този свят, и още работя по него. Разбира се, никога няма да го завърша. Успях обаче да усъвършенствам достатъчно програмния си език. Сега мога да го използвам много по-бързо.