Дъглас Престън - Забранена зона

Изведнъж Карсън усети хладен, влажен въздух. Конят вдигна рязко глава, той също бе надушил влагата. След миг лекият бриз отново довя горещата миризма на напечен пясък от пустинята.

Лавовият поток изглеждаше, че продължава безкрайно от лявата му страна. Надясно се простираше пустинята. На небето постепенно започнаха да се появяват звезди. Възцари се пълна тишина, по нищо не можеше да се разбере къде е водата. Близо бяха, но не достатъчно. Карсън почувства, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание.

Конят изпръхтя тежко и пристъпи още една крачка напред. Карсън стисна предния лък на седлото. Беше изпуснал юздите, но това не го тревожеше. Конят щеше сам да се ориентира. И отново: примамливият аромат на мокър пясък. Конят се насочи по миризмата, запъти се право към лавата. Карсън не виждаше нищо, освен черните контури на назъбени скали на фона на малко по-светлото небе. Тук сигурно нямаше нищо; това беше поредният мираж. Очите му отново се затвориха. Конят се препъна, направи още няколко крачки и спря.

Карсън долови, сякаш от огромно разстояние, лек звук, като че някакво животно лочи вода. Той пусна седлото и започна да пада, да пада… и тъкмо мислеше, че това падане ще продължи цяла вечност, се строполи с плясък в някаква плитка локва.

Водата бе дълбока сигурно десетина сантиметра. Това, разбира се, бе илюзия. Преди да умре от жажда, човек често си представя, че потъва във вода. Той се обърна и устата му се напълни с вода. Беше топла… топла и чиста. Той преглътна. Чак тогава си даде сметка, че водата е истинска.

Той се извъртя, започна да пие жадно, избухна в смях.

С всяка глътка усещаше как силите му се възстановяват.

Той неохотно спря и се изправи. Опря се на коня, успя да освободи клепачите си от лепилото, което ги държеше. Свали манерката и с трепереща ръка я напълни. Отново я завърза за седлото и опита да издърпа Дорчо от водата.

Конят отказа да помръдне. Карсън знаеше, че ако го остави, животното може да пие, докато се пръсне. Затова го удари по муцуната и дръпна силно юздите. Конят се сепна и отстъпи назад.

— Правя го за твое добро — увери го Карсън и го поведе назад.

Де Вака лежеше, където я беше оставил. Карсън коленичи до нея й напръска лицето и косата й с малко вода. Тя се размърда и той повдигна главата й и внимателно изсипа няколко капки в отворената й уста.

— Сусана?

Тя преглътна и се закашля.

Той изля още малко вода в устата й, напръска очите и подутите й устни.

— Ти ли си, Гай? — прошепна тя.

— Ето вода.

Той допря гърлото на манерката до устните й. Тя отпи няколко глътки и пак се закашля.

— Още — изхриптя.

За петнайсет минути тя изпи целите три литра. Карсън извади кристалче сол и й го подаде:

— Смучи това, за да ти мине жаждата.

— Мъртва ли съм? — прошепна накрая тя.

— Не, намерих извора. Всъщност Дорчо го намери. Охо дел Агила.

Тя започна да смуче кристалчето сол и седна.

— Ох, още умирам от жажда.

— Толкова ти стига засега. В момента имаш повече нужда от соли.

Тя облиза отново кристалчето; внезапно захлипа, раменете й се разтресоха. Карсън инстинктивно я прегърна.

— Хей, гледай това, cabron. Очите ми отново работят.

Той я притисна до себе си, по бузите му потекоха сълзи. Двамата заплакаха от радост, че са още живи.

След час Де Вака възвърна силите си дотолкова, че да може да ходи. Заведоха конете при пещерата и ги напоиха. Карсън ги остави навън да попасат, спъна ги, за да не се изгубят. Това обаче надали бе необходимо: животните нямаше да се отдалечат много от водата.

Когато се върна в пещерата, Карсън завари Де Вака легнала върху един пясъчен нанос, вече заспала. Той седна, почувства се така, сякаш го притиска огромен товар. Беше твърде изтощен за каквото и да било. Той се отпусна по гръб и заспа.

Лавагейт — Вратата от лава.

Най освети с фенерчето огромната черна стена от едната си страна. Проходът бе сигурно стотина метра широк. От едната му страна се издигаха склоновете на планината Фра Кристобал; безформена каменна маса, представляваща естествена бариера пред конете. От другата се издигаше огромна стена от лава, внезапният край на безкрайното лавовото поле, образувано от изригването на вулкан преди милиони години. Мястото бе по-добро, отколкото очакваше — идеално за засада. Ако целта му беше Лава Камп, Карсън нямаше как да не мине оттук.

Най спъна Муерто и го остави в едно дълбоко дере зад прохода. Качи се по лавата с фенерчето, пушката, един мях с вода и малко храна. Скоро намери подходящо място за наблюдателен пост — малка вдлъбнатина в лавата с остри ръбове. Скалата образуваше естествени бойници, а грапавата й повърхност предлагаше идеална опора за пушката.