Дъглас Престън - Забранена зона

Той седна и зачака. Отпи глътка вода и си отряза парче кашкавал от питата. Американски чедар, истинска отврат. Дори четирийсетградусовата жега не беше подобрила вкуса му. Поне можеше да се яде. Най бе почти сигурен, че Карсън и жената не са яли вече трийсет часа. При липсата на вода обаче, гладът бе последната им грижа.

Той се отпусна тихо в мрака, заслуша се. Малко преди разсъмване на небето изгря новата луна — тънък сребрист сърп. Хвърляше достатъчно светлина, за да го облекчи да не се взира толкова в тъмното.

Беше си избрал идеалната наблюдателница — снайперистко гнездо на трийсетина метра над прохода. През деня щеше да забележи Карсън и жената още от три-четири километра. Щяха да представляват идеални мишени, както от тази, така и от другата страна на прохода. Не можеше и да си мечтае за по-добра позиция. Когато 35,7-калибровите свръхбързи куршуми попаднеха в плътта им, дори лешоядите щяха да срещнат затруднение в търсенето на някое здраво парче месо.

Разбира се, имаше вероятност Карсън и жената вече да са мъртви. В този случай за Най оставаше успокоението, че присъствието му ги е подтикнало да пътуват в безжалостната горещина на деня и така е ускорило гибелта им. Във всеки случай обаче, това място бе изключително удобно за чакане. Тук щеше да остане на сянка и през деня и водата нямаше да е чак такъв проблем. Щеше да остане още един ден, може би два — просто да е сигурен — и после да потегли на юг, за да потърси труповете.

Ако Карсън намери вода — а това бе единственият начин да стигне жив дотук, той щеше да е прекалено самоуверен. Заслепен от мисълта, че е успял, че се е отървал от Най. Той свали пълнителя, провери го, после пак го върна на мястото му.

— Бум, бум — чу се тънък, насмешлив глас от тъмното.

От изток небето започваше да просветлява.

— Кой е? — чу се неспокойният глас на Скоупс от уредбата на асансьора.

Устните на образа върху видеостената не помръднаха и изражението му не се промени. Въпреки това Левин долови нотка на изненада в гласа на бившия си приятел. Той не написа нищо на лаптопа си.

— Значи тревогата не е била фалшива. — Образът на екрана се отдръпна от вратата. — Влизайте тогава. Съжалявам, че не мога да ви предложа стол. Може би в следващия вариант на програмата. — Той се засмя. — Нарушител от персонала ли сте? Или работите за конкуренцията? Във всеки случай, надявам се да имате добрината, да ми обясните защо сте проникнали в сградата и в програмата ми.

Левин изчака. След малко премести пръсти от мишката върху клавиатурата и написа:

„Аз съм Чарлз Левин.“

Образът на екрана остана неподвижен за няколко секунди.

— Не вярвам — чу се накрая гласът на Скоупс. — Не е възможно Левин да проникне тук.

— Да, но проникнах. Тук съм, в твоята програма, в твоето Цифропространство.

— Значи не ти стигна да си играеш на икономически шпионаж от разстояние, а, Чарлз? — попита подигравателно Скоупс. — Решил си да добавиш още едно към дългия списък на престъпленията си.

Левин се подвоуми. Не знаеше още какво е психическото състояние на Скоупс, но съзнаваше, че няма друг начин, освен да говори открито.

— Трябва да поговорим — написа. — За това, което си замислил.

— Кое по-точно?

— За продажбата на смъртоносния вирус на военните за пет милиарда долара.

Последва дълго мълчание.

— Чарлс, явно съм те подценявал. Значи знаеш за x-flu II. Много добре.

„Така значи са го нарекли“ — помисли си Левин.

— Какво смяташ да постигнеш с тази продажба? — написа той.

— Не е ли очевидно. Пет милиарда долара.

— Петте милиарда няма да са ти от полза, когато глупаците, на които продаваш вируса, унищожат човечеството.

— Чарлс, моля те. Те вече могат да унищожат човечеството. А не са го направили. Аз ги разбирам. Това са същите хулигани, които ни набиха на спортната площадка преди трийсет години. Аз просто осъществявам мечтата им да се сдобият с най-унищожителното, най-новото оръжие. Този стремеж към все по-опасни оръжия е нормален. Те никога няма да използват вируса. Също както ядрената бомба. Той няма да има военно приложение, само стратегическо. За да наклони везните в наша полза. Този вирус е разработен като страничен продукт на законен договор между Пентагона и „Джиндайн“. В създаването и продажбата му няма нищо подсъдно, нито неморално.

— Удивлявам се какви оправдания измисляш за алчността си.

— Още не съм свършил. Има логични, основателни причини американските военни да притежават този вирус. Няма спор, че съществуването на ядреното оръжие предотврати избухването на трета световна война между Съветския съюз и САЩ. Най-после постигнахме това, на което се е надявал Нобел, изобретявайки динамита: да направи войната немислима. Сега обаче навлизаме в нова ера на въоръжаването, ерата на биологичните оръжия. Въпреки международните договори много враждебни правителства работят върху такива средства за масово унищожение. В името на равновесието ние не можем да си позволим да не притежаваме такова. Ако не разполагаме със средство като x-flu II, безброй враждебни елементи ще започнат да ни изнудват, да ни заплашват, нас и останалите демократични държави. За нещастие сегашният президент явно е решил да спазва Конвенцията за биологичното оръжие. Ние сме може би последната голяма световна сила, която все още се подчинява на тези разпоредби! Какво ли ти говоря? Само си губя времето. Не успях да те убедя да се присъединиш към мен, когато създавах „Джиндайн“, няма да те убедя и сега. Жалко. Заедно наистина можехме да извършим велики дела. Ти обаче, от пуста завист, реши да посветиш живота си на съсипването на моя. Никога не успя да ми простиш, че спечелих играта.