Дъглас Престън - Черен лед

Брамбъл затвори вратата към чакалнята.

— Моля, седнете, мистър Глин — и посочи с ръка папката на Глин. — Това ли са медицинските картони? Закъсняха. За радост още не се е наложило да се обръщам към тях.

Глин седна на един стол.

— Подбрал съм няколко картона, които може би ще се нуждаят от вашето внимание. Повечето са в рамките на обичайното. Има само няколко изключения.

— Разбирам.

— Ще започнем с екипажа. Виктор Хауъл има тестикулярен крипторхидизъм.

— Странно, че не се е погрижил да го излекува.

Глин вдигна глава.

— Навярно не му харесва идеята ножът да играе там долу.

Брамбъл кимна.

Глин прелисти още няколко картона. Съдържаха обичайните оплаквания и състояния, които обикновено се откриват при всяко произволно изследване на населението: няколко диабетика, един с хронична дископатия, един случай на болестта на Адисън.

— Доста здрав екипаж си имаме — рече Брамбъл с надеждата, че сеансът е завършил.

Но не, Глин вадеше нов комплект картони.

— А това тук са психологическите портрети — рече той.

Брамбъл погледна имената.

— А къде са картоните на хората от ЕИР?

— Ние имаме малко по-различна система — отвърна Глин. — Документацията за ЕИР се получава само при нужда.

Брамбъл не отговори нищо. Нямаше смисъл да спори с човек като Глин.

Глин извади два картона от папката си и ги сложи върху писалището на Брамбъл, след което се облегна небрежно назад.

— Всъщност има само един човек, за когото се безпокоя.

— И кой би могъл да бъде той?

— Макфарлън.

Брамбъл дръпна надолу маската и я остави около шията си.

— Стремителният ловец на метеорити? — попита изненадан той.

Вярно, онзи мъж наистина излъчваше някакво чувство за опасност.

Глин потупа тънката папчица.

— Аз ще ви давам регулярни доклади за него.

Брамбъл вдигна вежди.

— Макфарлън е единствената ключова фигура тук, която не съм избрал лично. Кариерата му е съмнителна, най-меко казано. Ето защо бих искал вие да анализирате този доклад и онези, които ще последват.

Брамбъл погледна с отвращение папката.

— Кой е къртицата ви? — попита.

Очакваше Глин да се засегне, но това не стана.

— Бих предпочел да запазя това в тайна.

Брамбъл кимна. Дръпна папката към себе си и я разлисти.

— „Неуверен в шансовете на експедицията за успех“ — прочете на глас той. — „Мотивите му са неясни. Изпитва недоверие към научната общност. Изключително неудобно се чувства в ролята на ръководител. Има склонност към самотност.“ — Остави папката. — Не виждам нищо необичайно.

Глин кимна към втората, доста по-дебела папка.

— Това е досието на Макфарлън. Между другите неща то съдържа и доклад за неприятния инцидент в Гренландия преди няколко години.

Брамбъл въздъхна. Той бе почти изцяло лишен от любопитство и подозираше, че тъкмо поради тази причина го бе наел Глин.

— Ще го прегледам по-късно.

— Хайде да се заемем с това сега.

— Може би ще ми дадете кратко резюме.

— Много добре.

Брамбъл се облегна назад, скръсти ръце и се приготви да слуша.

— Преди години Макфарлън е имал партньор на име Масънкей. Първо са се сдушили да пренесат контрабандно атакамските тектити от Чили, което ги покрило с позор в тази страна. След това успели да открият няколко други, малки, но важни метеорити. Двамата работели добре заедно. Макфарлън имал неприятности в последната си работа в музей и минал на свободна практика. Притежавал инстинктивното умение да открива метеорити, ала търсенето на камъни не е работа за постоянно, ако не можеш да намериш сериозни поддръжници. За разлика от Макфарлън Масънкей бил много по-гъвкав в политиката си спрямо музеите и получил няколко отлични задачи. Двамата станали близки приятели. Макфарлън се оженил за сестрата на Масънкей Малу и така станал негов зет. С течение на годините обаче тази връзка започнала да се обтяга. Може би Макфарлън е завиждал на успешната музейна кариера на Масънкей. Или Масънкей е завиждал за това, че Макфарлън бил по природа по-добрият полеви учен. Но най-много за това допринесла любимата теория на Макфарлън.

— И каква е тя?

— Макфарлън е вярвал, че някой ден ще бъде открит междузвезден метеорит. Такъв, който е пропътувал огромните междузвездни пространства от друга слънчева система. Всички му изтъквали, че това е математически невъзможно — всички познати метеорити произхождат от слънчевата система. Ала Макфарлън бил дълбоко обсебен от тази идея. Тя му придавала лек привкус на шарлатанство, който не вървял пред традиционалист като Масънкей.