Дъглас Престън - Черен лед

— Имаш петнайсет минути за кафе — съобщи той на третия помощник. — Аз ще поема управлението.

Младшият офицер погледна Хауъл, после — капитана, изненадан от това нарушение на правилата.

— Да го впиша ли в дневника, госпожо? — попита той.

Бритън поклати глава.

— Не е необходимо. Просто се върни след четвърт час.

След като третият напусна мостика, капитанът се обърна към Хауъл.

— Банкс готов ли е с връзката с Ню Йорк? — попита тя.

Старши-помощникът кимна.

— Мистър Лойд ни очаква.

— Много добре. Свържете ни.

Макфарлън едва потисна въздишката си. „Не е ли достатъчно един път дневно?“ — помисли си той. Вече бе започнал да се страхува от обедните видеоконференции, които всеки ден се осъществяваха с Музея на Лойд. Лойд разпитваше най-подробно, искаше да узнае напредъка на кораба до миля, въртеше на шиш всички, кроеше планове и подлагаше на съмнение плановете на останалите. Макфарлън се чудеше на търпението на Глин.

Говорителят, монтиран към предната преграда изпука и Макфарлън чу гласа на Лойд, достатъчно силен в обширното помещение на мостика.

— Сам? Сам, там ли си?

— Говори капитан Бритън, мистър Лойд — рече Бритън и посочи на другите микрофона на командния пулт. — Чилийският бряг вече е във видимостта ни. Намираме се на един ден път от Пуерто Уилямс.

— Великолепно! — избуча Лойд.

Глин приближи микрофона.

— Мистър Лойд, тук е Ели Глин. Утре ще минем чилийския митнически контрол. Доктор Макфарлън, аз и капитанът ще отидем с работния катер до Пуерто Уилямс, за да представим документите на кораба.

— Необходимо ли е? — попита Лойд. — Защо трябва да отивате и тримата?

— Нека ви обясня положението. Първият проблем е, че митничарите навярно ще поискат да се качат на борда.

— Господи — долетя гласът на Лойд. — Но това ще издаде цялата игра.

— Потенциално е така. Ето защо нашето първо усилие ще е да предотвратим посещението им. Чилийците ще искат да се срещнат с главните действащи лица — капитанът, главният минен инженер. Ако пратим по-низши членове на екипа, те почти сигурно ще поискат да се качат на борда.

— Ами аз? — попита Макфарлън. — Не сте забравили, че в Чили съм персона нон грата, нали? По-скоро не бих си показвал носа навън.

— Съжалявам, но вие сте нашето основно предимство — отвърна Глин.

— И защо?

— Защото единствен от нас сте били в Чили. Имате най-богат опит при подобни ситуации. И дори при най-невзрачната възможност събитията да поемат по неочакван път, ще се нуждая от вашите инстинкти.

— Страхотно. Мисля, че не съм достатъчно добре заплатен, за да поемам такъв риск.

— А, заплатен си, заплатен си. — Гласът на Лойд прозвуча сприхаво. — Виж какво, Ели. Какво ще стане, ако те въпреки всичко поискат да се качат на борда?

— Подготвили сме специален приемен салон за случая.

— Приемен салон ли? Последното нещо, което бих желал, е да се мотаят на кораба.

— Помещението няма да предразполага към мотаене. Ако се качат на борда, ще бъдат отведени в носовата зала за управление на измиването на танковете. Помещението не е от най-уютните. Обзаведохме го с няколко железни стола — недостатъчно на брой — и пластмасова маса. Отоплението е изключено. Боядисахме част от палубата с химикали, които миришат леко на екскременти и повръщано.

Смехът на Лойд, усилен и с металически привкус, иззвънтя на мостика.

— Ели, да не дава Господ някой ден да водиш бойни действия. Ами ако поискат да видят мостика?

— Имаме стратегия и за това. Доверете ми се, Палмър, когато свършим с митничарите в Пуерто Уилямс, много малко вероятно ще е да поискат да се качат на борда, а още по-малко вероятно — да пожелаят да видят мостика. — Обърна се. — Доктор Макфарлън, оттук нататък няма да говорите испански. Просто следвайте моето поведение. Оставете аз и капитан Бритън да говорим.

Последва кратко мълчание.

— Ти каза, че това бил първият ни проблем — заговори отново Лойд. — А има ли и друг?

— Трябва да свършим още нещо, докато сме в Пуерто Уилямс.

— Мога ли да попитам какво ще е то?

— Възнамерявам да се възползвам от услугите на един човек на име Джон Пъпъп. Ще трябва да го открием и да го вземем на борда.

Лойд изстена.

— Ели, започвам да си мисля, че ти доставя удоволствие да ми сервираш изненади. Кой е Джо Пъпъп и защо се нуждаем от него?

— Той е наполовина яган, наполовина англичанин.

— А какво, по дяволите, е яган?

— Индианците яган са били туземните жители на архипелага нос Хорн. Вече са изчезнали. Останали са само няколко местисос. Пъпъп е възрастен, навярно около седемдесетте. На практика е бил свидетел на изчезването на собственото му племе. Той е последният, запазил донякъде познанията на местните индианци.