Дъглас Престън - Черен лед

— Във всеки случай преди три години край Торнарсук, Гренландия, паднал голям метеорит. Бил проследен от спътници и засечен от сеизмични станции, което позволило лесно да бъде изчислено мястото на удара му о земята. Дори траекторията му била заснета с любителска видеокамера. Нюйоркският музей за естествена история съвместно с датското правителство наело Масънкей да намери метеорита. Масънкей привлякъл Макфарлън.

— Намерили Торнарсук, но това им отнело много повече време и им струвало повече пари, отколкото очаквали. Потънали в големи дългове. Нюйоркският музей отбягвал да им даде подкрепа. А за да станат нещата още по-лоши, между Масънкей и Макфарлън възникнали търкания. Макфарлън изчислил орбитата на Торнарсук от спътниковите данни и бил убеден, че метеоритът следвал хиперболна орбита, което означавало, че метеоритът е дошъл далеч отвъд Слънчевата система. Мислел е, че това е междузвездният метеорит, който бил търсил цял живот. Масънкей се безпокоял ужасно много за финансирането и това било последното нещо, което искал да чуе. Чакали и охранявали мястото с дни, ала пари не идвали. Най-накрая Масънкей отпътувал да докара припаси и да се срещне с датските власти. Оставил Макфарлън с камъка — и, за съжаление, с „чиния“ за спътникови връзки под ръка.

— Доколкото можах да установя, Макфарлън е претърпял нещо като психологически срив. Бил е там, сам, в продължение на седмица. Бил убеден, че Нюйоркският музей няма да успее да предостави допълнителното финансиране и че в крайна сметка метеоритът ще бъде задигнат от някого, разтрошен и продаден на черния пазар, без повече някой да го види или изследва. Затова се възползвал от спътниковата „чиния“, за да се свърже с богат японски колекционер, за когото знаел, че ще го купи и ще го запази. Накратко казано, предал партньора си. Когато Масънкей се върнал с припасите — и, както се оказало, с допълнително финансиране — японците вече били там. Те изобщо не си губили времето. И взели метеорита. Масънкей се почувствал предаден, а научният свят бил бесен на Макфарлън. Никога не му го простили.

Брамбъл въздъхна сънено. Историята беше интересна. Можеше да се превърне в добър, макар и донякъде сензационен роман. Джек Лондон би го оценил. Или, още по-добре — Конрад…

— Безпокоя се за Макфарлън — рече Глин и прекъсна мислите му. — Не можем да допуснем тук да се случи нещо подобно. Това ще съсипе всичко. След като веднъж е решил да предаде шурея си, той би предал и Лойд, и ЕИР без изобщо да се замисли.

— Защо да го прави? — прозя се Брамбъл. — Лойд има дълбоки джобове и изглежда подписва с удоволствие чековете.

— Макфарлън, разбира се, е наемник, но тук нещата не опират само до парите. Метеоритът, който ще търсим, притежава някои много особени свойства. Ако Макфарлън бъде обсебен от него, както от онзи в Торнарсук… — Глин се поколеба. — Например, ако се наложи да използваме аварийния люк, това ще е в миг на изключителна криза. Всяка секунда може да се окаже решаваща. Не бих искал някой да се опитва да го предотврати.

— А каква е моята роля във всичко това?

— Искам да преглеждате тези периодични доклади. Ако забележите някаква причина за безпокойство — особено някакви сигнали в зародиш за срив, подобен на предишния — ще ви моля да ме информирате.

Брамбъл отново прелисти двете папки, старата и новата. Папката с досието му бе странна. Питаше се откъде ли се бе сдобил Глин с информацията — много малка част от нея, ако изобщо имаше такава, бе стандартната психиатрична или медицинска информация. Много от докладите не съдържаха името на съставилия ги лекар или негов сътрудник — а на практика в някои изобщо липсваха имена. Каквито и да бяха източниците, от досието лъхаше на доста похарчени за информацията пари.

Вдигна отново глава, погледна Глин и затвори папката.

— Ще прегледам това и ще го държа под око. Не съм сигурен обаче, че мнението ми за случилото се е същото като вашето.

Глин се надигна да си върви, сивите му очи бяха непроницаеми като скали. На Брамбъл това му се видя необяснимо раздразнително.

— А гренландският метеорит? — попита той. — Междузвезден ли се оказал?

— Разбира се, че не. Оказал се най-обикновена скала от астероидния пояс. Макфарлън е сбъркал.

— А съпругата? — попита след малко Брамбъл.

— Каква съпруга?

— На Макфарлън. Малу Масънкей.

— Напуснала го. Върнала се на Филипините и се омъжила отново.

В следващия миг Глин вече го нямаше, предпазливите му стъпки стихваха по коридора. Докторът се заслуша в ритъма им и се замисли. В съзнанието му изплува една фраза на Конрад: „Никой човек не може добре да разбере собствените си изкусни хитрини да избегне мрачните сенки на самопознанието.“