Дъглас Престън - Черен лед

— Онова нещо, което търсите, не би могло да бъде определено като малко.

— Е, повечето са малки. Но не е необходимо да са големи, за да предизвикат огромен взрив. Тунгуският метеорит, който е паднал през 1908-а в Сибир е освободил енергия, равна на десетмегатонна водородна бомба.

— Десет мегатона?

— И това е слаба ракия. Някои метеорити са се сблъсквали със земята с кинетична енергия, по-голяма от сто милиона мегатона. Подобен взрив е в състояние да сложи край на цяла геоложка ера, да изтрепе динозаврите, изобщо да вгорчи живота на всички.

— Господи — поклати глава Бритън.

Той се засмя сухо.

— Не се безпокойте. Това се случва много рядко. Веднъж на всеки сто милиона години.

Вървяха из лабиринт от коридори и Макфарлън се почувства напълно изгубен.

— Всички метеорити ли са еднакви?

— Не, не. Но повечето от онези, които се сблъскват със земята, са обикновени хондрити.

— Хондрити?

— Ами най-общо казано стари, сиви скали. Доста отегчителни. — Макфарлън се поколеба, но продължи: — Това е никеловожелезният тип, навярно като онзи, който отиваме да вземем. Но най-интересни са от типа, наричан CI-хондрит.

Той замлъкна.

Бритън се извърна да го погледне.

— Трудно е да се обясни. Може да ви се стори отегчително.

Макфарлън си спомни изцъклените погледи, които неведнъж бе виждал у присъстващите на вечерните празненства в по-младите му, ентусиастки и невинни години.

— Учила съм астрономическа навигация. Опитайте.

— Ами CI-хондритите са се образували от чистия, пулсиращ облак прах, от който се е формирала Слънчевата система. Което ги прави много интересни. Те съдържат ключа към това как се е образувала Слънчевата система. Освен това са много стари. По-стари от земята.

— Колко? Какво означава това?

— Четири и половина милиарда години.

Той забеляза неподправения интерес, който блестеше в очите й.

— Удивително.

— А се смята теоретично, че има и друг тип метеорит, още по-невероятен…

Макфарлън изведнъж замлъкна, сам си тури спирачката. Не искаше старата обсебеност да се завръща; не и сега. Продължи да крачи в настъпилото неочаквано мълчание, усещаше заинтригувания поглед на Бритън.

Коридорът свърши пред задраен люк. Бритън го отвори. Връхлетя ги стена от мощен рев: ревът на хиляди конски сили. Макфарлън последва капитана по тясното мостче. На около петнайсет метра под тях можа да види огромните турбини, които се въртяха в синхрон. Огромното пространство бе изцяло лишено от човешко присъствие; очевидно и машинното отделение се управляваше от компютър. Той се улови за една вертикална подпора и усети как силно вибрираше тя в ръката му.

Бритън го погледна, усмихна се леко и продължиха по мостчето.

— Танкерите се задвижват от парни котли, а не от дизелови двигатели, както другите кораби — рече тя, като повиши тон, за да я чуе. — Имаме обаче авариен дизелов генератор. На кораб като този човек не може да си позволи да остане без електрозахранване. Защото ако това стане, се оказваш с вързани ръце: няма компютри, няма навигация, няма противопожарно оборудване. И се превръщаш в дрейфуващо корито. Наричаме това състояние DIW 10 10 Буквално „мъртъв във водата“, кораб, останал без ход и управление. (англ.) — Б.пр. — Dead in the water.

Минаха през още една тежка врата в носовия край на машинното отделение. Бритън я затвори и задраи, след това го поведе към коридора, който завършваше с асансьор. Макфарлън я последва, благодарен, че се бяха отървали от грохота.

След миг спряха при асансьора и тя го изгледа изпитателно. Той изведнъж разбра, че бе имала предвид нещо повече от една разходка из добрия стар „Ролвааг.“

— Мистър Глин говори добре — рече Бритън най-сетне.

— Радвам се, че мислите така.

— Моряците понякога са много суеверни, нали разбирате? Удивително е колко бързо слуховете и спекулациите се превръщат във факти на долните палуби. Мисля, че този негов разговор с тях имаше голямо значение за потискането на всякакви слухове.

Последва нова къса пауза, след която тя отново подзе:

— Имам чувството, че мистър Глин знае много повече от онова, което каза. Всъщност не, не се изразих точно. Мисля, че той може би знае по-малко от онова, което каза. — Извърна се и погледна Макфарлън. — Вярно ли е?

Макфарлън се поколеба. Не знаеше какво Лойд или Глин бяха споделили с нея — или, по-точно казано, какво бяха премълчали. Но независимо от всичко, усещаше, че колкото повече знаеше тя, толкова по-добре щеше да е за кораба. Почувства се по някакъв странен начин свързан с нея. И двамата бяха допуснали големи грешки. Мотоциклетът на живота ги бе влачил и двамата подире си доста повече, отколкото средностатистическия Джо. Дълбоко в себе си той се доверяваше на Сали Бритън.