Дъглас Престън - Черен лед

— Права сте — рече. — Истината е, че не знаем почти нищо за него. Не знаем как нещо толкова голямо е могло да оцелее при удара си о земята. Не знаем защо не е корозирало. Малкото електромагнитни и гравитационни данни, които имаме за скалата, са противоречиви, дори невероятни.

— Разбирам — кимна Бритън.

Погледна Макфарлън право в очите.

— Опасно ли е?

— Няма причини да го смятаме за опасно. — Той се поколеба. — Но няма причини и за обратното.

Последва кратка пауза.

— Онова, което имам предвид, е дали метеоритът би представлявал заплаха за кораба или за екипажа ми?

Макфарлън прехапа устна, чудеше се какво да отговори.

— Заплаха ли? Адски е тежък. Много трудно ще бъде да се премести. Но след като бъде положен и укрепен към шейната, мисля, че ще е далеч по-безопасен от пълен с огнеопасен нефт танк. — Погледна я. — А и Глин изглежда като човек, който никога не рискува излишно.

За миг Бритън сякаш се замисли върху това. После кимна:

— Това е и моето впечатление за него: предпазлив до крайност. — Натисна бутона на асансьора. — Точно такива хора обичам да имам на борда си. Защото следващия път, когато налетя на риф, ще си потъна с кораба.

Когато морският кораб „Ролвааг“ пресече екватора, оставил Бразилия и устието на Амазонка далеч на запад, на носа на кораба започна традиционният ритуал, който се провежда на океанските кораби от години.

На десетина метра под палубата доктор Патрик Брамбъл разопаковаше последния си кашон с книги. Почти всяка година от трудовия си живот той пресичаше линията на екватора и намираше предстоящите, свързани със събитието церемонии за крайно безвкусни — „Чаят на Нептун“, запарен от сварени чорапи, изпитанията, които трябваше да преминат гърчещите се „новобранци“, грубият смях на старите морски вълци.

Разопаковаше и подреждаше голямата си библиотека още откак „Ролвааг“ напусна пристанището. Това бе задача, на която се наслаждаваше почти толкова, колкото на самото четене на книгите, затова никога не си позволяваше да бърза. И сега сряза със скалпел последната ивица скоч, извади картонените уплътнения и погледна в кашона. С фини пръсти извади най-горния том — „Анатомия на меланхолията“ на Бъртън, — и поглади хубавата корица от изкуствена кожа преди да я положи върху последната свободна лавица в кабината си. После идваше редът на „Орландо Фуриозо“, „Наопаки“ на Хюйсман, лекциите на Коулридж за Шекспир, есетата „Виеща се роза“ на доктор Джонсън, „Апология про вита суа“ на Нюман. Нито една от книгите не бе медицинска; всъщност от хилядата еклектично подбрани книги в пътуващата библиотека на Брамбъл, само около десетина можеха да бъдат сметнати за професионални справочници — и те бяха отделени в медицинския кабинет, за да не хвърлят петното на занаята върху тъй скъпата на сърцето му библиотека. Защото доктор Брамбъл първо бе читател, а после — лекар.

След като кашонът най-сетне се изпразни, Брамбъл въздъхна — смесица от задоволство и съжаление — и отстъпи назад, за да огледа редиците книги, подредени грижливо върху всяка лавица и празно пространство. Докато го правеше чу изтракването на далечна врата, последвано от премерения ритъм на нечии стъпки. Брамбъл изчака неподвижен, вслушан, с надеждата, че не търсеха него, макар да знаеше, че случаят бе точно такъв. Стъпките спряха и откъм чакалнята се дочуха две кратки почуквания.

Докторът въздъхна отново, но това бе съвсем различна въздишка от първата. Огледа бързо кабината. След това зърна една хирургическа маска, взе я и я сложи върху устата си. Намираше това за много добър начин да отпраща по-бързо пациентите си. Хвърли последен, изпълнен с обич поглед на книгите си, след това излезе от кабината и затвори вратата зад гърба си.

Прекоси дългия коридор, мина покрай празните кабини на лазарета, хирургическата кабина и патологичната лаборатория, за да стигне до чакалнята. Там бе Ели Глин с дебела папка под мишница.

Погледът на Глин спря върху хирургическата маска.

— Не знаех, че има някой при вас.

— Няма — отвърна през маската Брамбъл. — Вие сте първият, който идва.

Глин отново погледна маската. След това кимна.

— Добре. Можем ли да поговорим?

— Разбира се.

Брамбъл го поведе към кабинета за прегледи. Намираше Глин за едно от най-необичайните създания, което някога бе срещал: човек с култура, който не изпитваше наслада от това; човек с дар слово, който никога не го използваше; човек с присвити сиви очи, чиято работа бе да открива слабостите на всички други, освен своите собствени.