Дъглас Престън - Бездна

— Мога ли да попитам какво точно богатство вие и вашите инвеститори се надявате да спечелите от всичко това?

Нещо в начина, по който свещеникът произнесе думата „богатство“, накара Хач да стане още по-предпазлив.

— Нека просто да речем, че става дума за седемцифрена сума — отвърна той.

Клей бавно кимна.

— Аз съм прям човек — започна той. — И не ме бива по празните приказки. Не можах да се науча как да поднасям любезно нещата, затова ги изричам по най-добрия начин, по който мога. Това търсене на съкровище не ми харесва.

— Съжалявам да го чуя — отвърна Хач.

Клей примигна и отново го погледна напрегнато.

— Не ми харесва, че всичките тези хора се изсипаха в града и хвърлят купища пари.

Още от началото Хач се бе подготвил за възможността от подобен обрат в разговора. И сега, когато го чу, усети необичайно облекчение.

— Не съм убеден, че другите жители на града споделят вашето презрение към парите — рече спокойно той. — Много от тези хора са били бедни през целия си живот. Те не са разполагали като вас с лукса да изберат сами бедността.

Лицето на Клей се изопна и Хач забеляза, че бе засегнал болно място.

— Парите не са онази панацея, за която хората ги смятат — продължи свещеникът. — Знаете го не по-зле от мен. Тези хора имат свое достойнство. Парите ще съсипят този град. Ще съсипят лова на омари, ще съсипят спокойствието, ще съсипят всичко. А и във всеки случай най-бедните няма да видят и петак от тези пари. Те ще бъдат изтласкани от разрастването на града. От „прогреса“.

Хач не отговори. От една страна, той разбираше какво има предвид Клей. Щеше да бъде тъжно, ако Стормхейвън се превърнеше в поредния свръхзастроен, прекалено скъп летен курорт. Но това бе малко вероятно, независимо дали „Таласа“ щеше да успее, или не.

— Няма какво повече да кажа — рече Хач. — Операцията ще свърши за броени седмици.

— Няма значение колко ще продължи — рече Клей и в тона му прозвуча рязка нотка. — Въпросът е в мотивацията й. Това търсене на съкровището е продиктувано от алчността — чиста, гола алчност. Един човек вече изгуби краката си. Нищо хубаво няма да излезе от тази работа. Не съм суеверен, ала Бог си има начини да накаже онези, чиито мотиви са нечисти.

Спокойствието на Хач изведнъж се стопи и отстъпи място на вълна от гняв. „Нашият град? Нечисти мотиви?“

— Ако бяхте израсли в този град, щяхте да знаете защо съм се заел с това — сопна се той. — Не си позволявайте да сте толкова сигурен какви са мотивите ми.

— Не си позволявам нищо — рече Клей и мършавото му тяло се стегна като пружина. — Аз знам. Може и да не съм израсъл в този град, но най-малкото знам какво е най-добро за него. Всички тук са изкушени от това търсене на съкровището, от обещанието за лесни пари. Но не и аз, слава Богу, но не и аз. Аз ще защитя този град. Ще го защитя от вас и от самия него.

— Преподобни Клей, мисля, че би трябвало да прочетете Библията, преди да отправяте подобни обвинения: Не съди, за да не бъдеш съден.

Хач се усети, че крещеше, че гласът му трепери от яд. Хората на съседните маси бяха замлъкнали, вторачили се в чиниите си. Той рязко се изправи, мина покрай пребледнелия Клей и пое през ливадата към тъмните развалини на форта.

Фортът бе мрачен и хладен от падналата влага. Във вътрешността на гранитната кула прелитаха лястовици, мятаха се напред назад като куршуми в слънчевите снопове, които нахлуваха през старинните амбразури.

Хач влезе през каменната сводеста врата, спря, тежко задъхан, и се опита да се успокои. Въпреки нежеланието си бе допуснал свещеникът да го провокира. Половината град бе видял, а останалата половина щеше скоро да научи за случката.

Седна на един оголен камък в основата на сградата. Нямаше съмнение, че Клей бе разговарял и с други. Хач не вярваше, че много хора ще се вслушат в думите му, освен ловците на омари. Те бяха суеверни и приказките за тегнещото проклятие можеха да им повлияят силно. А и това подхвърляне, че разкопките ще съсипят лова на омари… Хач можеше само да се надява сезонът на омарите да бъде добър.

Полека-лека се успокои, остави се тишината на форта да отмие гнева му. Заслуша се в едва доловимия глъч на празника отвъд ливадата. Наистина трябваше да се владее по-добре. Онзи бе противен педант, ала не си струваше заради него да изпуска нервите си.

Тук бе СПОКОЙНО като в майчина утроба и Хач почувства, че можеше да остане и да се наслаждава с часове на хладината. Ала знаеше, че трябва да се върне на празненството, да приеме безгрижен вид, да успокои нещата. Във всеки случай трябваше да се върне, преди да са започнали неизменните речи. Изправи се и понечи да тръгне, когато изненадан видя някаква прегърбена фигура, която чакаше под свода на вратата. Тя пристъпи напред и попадна под сноп светлина.