Дъглас Престън - Бездна

— Професор Хорн! — извика Хач.

Дяволитото лице се сбръчка от радост.

— Питах се кога ще ме забележиш — рече той и закуцука, облегнат на бастуна си. Разтърси сърдечно десницата на Хач. — Хубава сценка се получи там долу.

Хач поклати глава.

— Не се сдържах, досущ като идиот. Какво у този човек ме накара да се вбеся така?

— Няма никаква тайна. Клей е несръчен, не умее да се държи, неотстъпчив е в морално отношение. Ала под тази ядна фасада бие благородно и голямо колкото океана сърце. И, обзалагам се — също тъй буйно и непредвидимо. Той е сложна личност, Малин; не го подценявай. — Професорът хвана Хач за рамото. — Но стига толкоз за преподобния. Бог ми е свидетел, изглеждаш добре, Малин. Безкрайно се гордея с теб. Медицинският факултет в Харвард, изследователски пост в „Маунт обърн“. Винаги си бил умно момче. Жалко, че това не винаги означаваше и добър ученик.

— Дължа много от постигнатото на вас — рече Хач.

Спомни си следобедите в обширната викторианска къща на професора, разположена от другата страна на ливадите — надвесен съсредоточено над колекциите му от минерали, бръмбари и пеперуди — в последните няколко години преди да замине от Стормхейвън.

— Глупости. Между другото още пазя твоята колекция от птичи гнезда. Не знаех къде да я изпратя, след като замина.

Хач усети как го бодна чувството за вина. Никога не му бе хрумвало, че старият професор би искал да му пише.

— Учуден съм, че не сте изхвърлили онези боклуци.

— Всъщност това бе една много добра сбирка. — Той отмести ръката си към лакътя на Хач и го стисна с костеливи пръсти. — Би ли ме съпроводил надолу по ливадата? Напоследък нещо не ме държат краката.

— Щях да ви се обадя… — понечи да каже Хач, но млъкна.

— Нито дума, дори не бе оставил адрес — рече с горчивина професорът. — Едва миналата година прочетох за теб в „Глоуб“.

Хач се извърна, усети как лицето му пламна от срам.

Професорът навъсено изсумтя.

— Няма значение. Според статистическите таблици, трябваше да съм вече умрял. Следващият четвъртък ставам на осемдесет и девет и, дяволите ще те вземат, ако не ми донесеш подарък.

Излязоха на обляната от слънцето ливада. Бризът довя до тях висок смях.

— Сигурно сте разбрали защо се върнах — попита предпазливо Хач.

— Че кой не знае — последва язвителният отговор.

Професорът не рече нищо друго и известно време продължиха пътя си мълчешком.

— Е и? — не издържа Хач накрая.

Старецът го погледна въпросително.

— Хайде, изплюйте камъчето — продължи Хач. — Какво мислите за търсенето на съкровището?

Професорът продължи да крачи мълчаливо още минута, след което спря, обърна се към Малин и пусна ръката си.

— Но не забравяй, че ти сам попита — рече той.

Хач кимна.

— Мисля, че си пълен глупак.

Последва миг на зашеметяващо мълчание. Бе подготвен за Клей, но не и за това.

— Какво ви кара да мислите така?

— От всички хора на света точно ти би трябвало да знаеш най-добре. Каквото и да е заровено там, няма да го извадите.

— Вижте, доктор Хорн, ние разполагаме с технологии, за каквито старите търсачи на съкровища не са и сънували. Сонар за твърди предмети, протонови магнитометри, връзка с разузнавателни спътници с фотографираща техника. И с двайсет милиона долара… Дори с личния дневник на човека, който е проектирал Шахтата.

Хач бе повишил тон. Изведнъж осъзна, че за него бе много важно да получи одобрението на този мъж.

Доктор Хорн поклати глава.

— Малин, почти цял век ги гледам как идват и си отиват. И всички разполагаха с най-последен модел екипировка. Всички имаха торби с пари. Всички владееха някаква жизненоважна информация, някакво блестящо хрумване. И всеки път уж щеше да бъде по-различно. Ала всички свършиха еднакво. Банкрути, нищета, дори смърт. — Той погледна Хач. — Намерихте ли вече нещо от съкровището?

— Е, още не — отвърна Хач. — Има един малък проблем. Знаем, че Шахтата има подземен наводнителен тунел, който води до морето, ето защо е винаги пълна с вода. Използвахме боя, за да открием изхода на тунела към дъното на морето. Само че, както изглежда, тунелът не е един, а са пет и…

— Разбирам — прекъсна го доктор Хорн. — Само един малък проблем. Това съм го чувал и преди. Може би ще решите проблема си. Само че после ще се появи нов проблем, после трети, докато накрая фалирате. Или загинете. Или и двете.

— Но този път наистина ще бъде различно — извика Хач. — Не можете да твърдите, че е невъзможно да се извади съкровището. Онова, което е създадено от хора, може да бъде разгадано от хора.