Дъглас Престън - Бездна

Професорът изведнъж стисна отново ръката на Хач. Имаше учудващо здрави ръце, с изпъкнали жили като стари дървесни корени, мускулести и сухи.

— Аз познавах дядо ти, Малин. Той много приличаше на теб: млад, дяволски умен, с обещаваща кариера пред себе си, със страхотна жажда за живот. Точно това, което сега ми казваш, ми го каза и той — дума по дума преди петдесет години. — Той сниши тона си до свиреп шепот. — Виж какво наследство остави той на семейството ти. Ти попита за мнението ми. Ето го, изразено в няколко думи: върни се в Бостън, преди историята да се е повторила отново.

Той се обърна рязко и накуцвайки пое нагоре, размахал ядно бастуна си из тревата, докато най-накрая не се скри зад хребета на хълма.

На следващата сутрин, с леко зачервени от снощната бира очи, Хач се затвори в медицинската барака и занарежда инструменти си по описа им. През последните няколко дни имаше няколко наранявания, ала нищо по-сериозно от охлузвания и едно пукнато ребро. Докато преглеждаше лавиците и проверяваше съдържанието им по общия опис, чуваше монотонния шум от близките рифове. Бледото слънце се опитваше да надникне през прозореца с метална каса, заслонено от вечното перде на мъглата.

След като свърши с инвентаризацията, Хач окачи табелата с описа до лавиците и погледна през прозореца. Видя високата, с отпуснати рамене, фигура на Кристофър Сейнт Джон, който крачеше енергично по неравната земя към базовия лагер. Англичанинът обиколи дебел кабел и дълга пластмасова тръба, след това се мушна във фургона на Уопнър и непокорната му сива коса почти докосна горната греда на вратата. Хач постоя известно време, след това взе двете черни папки, излезе от медицинския пункт и последва историка. Може би имаше някакъв напредък в разгадаването на шифъра.

Кабинетът на Уопнър в базовия лагер бе по-разхвърлян дори от кабината му на „Серберъс.“ Не стига че бе малък, но и редиците мониторингова и сервоуправляваща техника му придаваха клаустрофобичен вид. Уопнър бе заел единствения стол в офиса, натикан в далечния ъгъл и заобиколен от лавиците с релейна апаратура. От две тръби на тавана духаше студен въздух, а на отсрещната стена бръмчеше масивен климатик.

Въпреки климатичната инсталация в стаята бе задушно от сгорещената електроника. Когато Хач влезе, Сейнт Джон търсеше къде да окачи сакото си. След като не намери подходящо място, той внимателно го постави на най-близкия пулт.

— Господи — въздъхна Уопнър — пускаш си стария мъхнат туид на пулта и след малко току виж си направил някое късо съединение в работилницата.

Сейнт Джон се намръщи и взе отново сакото си.

— Кери, имаш ли една минутка време? — попита той. — Наистина трябва да обсъдим този проблем с шифъра.

— Изглеждам ли като човек, който разполага с една минутка? — долетя отговорът.

Уопнър надигна глава и го изгледа свирепо.

— Току-що приключих с цялостната диагностика на острова. На цялата купчина апаратура, чак до микрокода. Отне ми цял час дори при максималната мощност. И всичко е наред: помпи, компресори, сервоустройства, или каквото там ти хрумне. Никакви проблеми или несъответствия.

— Това е чудесно — намеси си Хач.

Уопнър го изгледа недоверчиво.

— Я си напрегни мозъка. Чудесно било! Направо е ужасно!

— Не разбирам.

— Имахме срутване на системата, нали помниш? Шибаните помпи се прецакаха. След това сравних компютъра на острова със „Сцила“ на борда на „Серберъс“ и познай какво стана? ROM-чиповете на „Харибда“ тук са били променени. Променени!

Той яростно блъсна един от компютрите и преобърна кутията му.

— И?

— А сега правя диагностиката отново и всичко излиза наред. И не само това, ами цялата система не показва никакви отклонения. — Уопнър се наведе напред. — Никакви отклонения. Не загряваш ли? Това е физически и компютърно невъзможно.

Сейнт Джон оглеждаше техниката около себе си с ръце на гърба.

— Значи имаме призрак в машината, така ли, Кери? — осмели се да изрече той.

Уопнър не му обърна внимание.

— Не разбирам много от компютри — продължи Сейнт Джон и изисканият му акцент изпълни стаята, — но знам един термин: ВБИБ. Вкарваш боклук, излиза боклук.

— Не можеш ме хвана. Работата не е в програмирането.

— Аха, разбирам. Не е възможно да е човешка грешка. Доколкото си спомням, достатъчно бе едно погрешно програмирано на „Фортран“ уравнение, за да отпрати „Маринър“ да се рови за боклуци някъде из космоса и да не се чуе повече нищо от него.