Дъглас Престън - Бездна

— Казвам ви, имаме кибергайст — долетя гласът на Уопнър. — Тъкмо бях прехвърлил един ROM 24 24 ROM — read-only memory — постоянна памет, която не може да бъде променяна. — Б.пр. на „Харибда“ и го проверявах със „Сцила.“ Всичко се обърна с главата надолу. Но това е запечатан код, капитане. Тази дяволска система е прокълната. Дори един хакер не може да пренапише ROM…

— Не ми говори за проклятия — отвърна рязко Найдълман.

Докато наблюдаваха понтона, Бонтер свали неопреновия си костюм и го прибра в шкафчето на борда, върза косата си на опашка и се обърна към Хач.

— Е, докторе, моят кошмар се сбъдна. Наистина, в крайна сметка, се наложи да прибегна до услугите ви.

— Дребна работа — рече Хач и се изчерви, бесен на себе си, че го допусна.

— О, но беше и много приятно.

Каменните руини на Форт Блаклок се намираха в една ливада, която гледаше към входа на стормхейвънското пристанище. Кръглият форт бе заобиколен от обширна, осеяна с бял бор ливада, която се спускаше към нивите на фермерите и към „сладкия храсталак“ — гъста китка от сладък клен. Отвъд ливадата на стария форт бе издигнат жълтобял павилион, украсен с ленти и знаменца, които плющяха весело на бриза.

Едно знаме над павилиона обявяваше с ръчно изписани букви:

71-ВИ ПРАЗНИК НА ПЕЧЕНИЯ ОМАР В СТОРМХЕЙВЪН!!!

Изпълнен с опасения, Хач се насочи нагоре по полегатия затревен хълм. Празникът на омара бе първата истинска възможност за него да се срещне с кажи-речи целия град, ала не бе сигурен какво посрещане можеше да очаква. Малко се съмняваше обаче как щеше да бъде посрещната самата експедиция.

Макар „Таласа“ да присъстваше в Стормхейвън отпреди малко повече от седмица, въздействието на компанията бе значително. Членовете й бяха заели повечето от къщите под наем и свободните стаи и понякога плащаха най-високите цени. Бяха напълнили и малкия пансион. Двата ресторанта в града — „Котви — отдадени“ и „Приземяването“ бяха препълнени всяка вечер. Бензиностанцията на кея бе принудена да увеличи трикратно доставките си, а бизнесът в супермаркетчето — макар че Бъд никога нямаше да го признае — се бе увеличил поне двойно. Настроението в града към търсачите на съкровището бе толкова добронамерено, че кметът веднага обяви екипа на „Таласа“ за почетен гост на празника на омара.

С приближаването си към павилиона Хач забеляза почетната маса, вече заета от видните граждани и ръководния екип на „Таласа.“ Зад масата бе издигнат малък подиум, върху който имаше поставен микрофон. По-нататък жителите на града и членовете на експедицията щъкаха напред-назад, пиеха лимонов сок или бира, или пък чакаха на опашка, за да получат омарите си.

Приведе се и влезе и чу познат носов вик. Кери Уопнър носеше хартиен поднос и пъшкаше под тежестта на два омара, картофена салата и кочан царевица. В другата си ръка стискаше огромна халба бира. Криптоанализаторът мина покрай него с протегнати напред ръце, опитвайки да не окапе с храната или бирата типичната за него хавайска риза; обут бе пак в бермудки, с три четвърти бели чорапи и черни маратонки.

— Как се ядат тези неща? — извика Уопнър и се вкопчи в един объркан ловец на омари.

— За какво става дума? — рече ловецът и наведе глава, сякаш не бе дочул добре.

— Там, където съм пораснал, нямахме омари.

— Нямали сте омари ли? — рече мъжът, сякаш обмисляше чутото.

— Аха. В Бруклин. Част от Америка е. Трябва някой ден да поразгледате страната. Както и да е, никога не съм знаел как се яде омар. — Силният глас на Уопнър кънтеше из целия павилион. — Искам да кажа, как се отваря черупката?

Ловецът на омари отговори флегматично:

— Сядаш върху него с все сила.

Събралите се наоколо хора от града избухнаха в смях.

Хач отведе Уопнър до една от масите, накара го да седне и му обясни как да отвори черупката, какво да яде и какво не. След това отиде сам да си вземе малко от храната, като пътьом се спря да си налее половинлитрова халба от огромното буре. Бирата от една малка пивоварна в Камдън бе студена и дъхаше на малц; той я обърна и усети как тежестта в гърдите му изчезва, след това напълни отново халбата си и се подреди на опашката.

Омарите и царевицата димяха върху купчини водорасли на скарите, под които горяха дъбови цепеници, а към синьото небе се виеха облаци благоуханен дим. Зад купищата водорасли се трудеха трима готвачи, гледаха огъня, изваждаха розовите омари и ги хвърляха върху хартиени подноси.