Бърнард Меламъд - Говорещият кон

— Няма нищо да постигнеш — изчука по морза собственикът по-късно върху главата на Абрамовиц. — Защото никой няма да повярва.

— Тогава сам ме пусни оттук, моля ти се, господарю. Смили се над мен.

— По този въпрос — изчука строго Голдбърг- съм вече в течение. Нашият живот, както и прехраната ни, са зависими един от друг. Няма нищо съществено, от което да се оплакваш, Абрамовиц. Грижа се за тебе по-добре, отколкото ти би бил в състояние да го сториш.

— Нека е така, г-н Голдбърг, но каква полза, когато в сърцето си аз съм човек, а не говорещ кон?

Ръждивото лице на Голдбърг побеля, докато изчукваше обичайното НИКАКВИ ВЪПРОСИ.

— Аз не питам, а се опитвам да ти кажа нещо много сериозно.

— Не прекалявай с нахалството, Абрамовиц!

Същата вечер собственикът отиде в града, върна се мъртвопиян, сякаш бе лежал с отворена уста под развъртян кран за бренди, и заплаши Абрамовиц с тризъбия харпун, който държеше в сандъка си, когато пътуваха. Ново мъчение.

Както и да е, номерът продължава, но доста променен, не както преди. Въпреки безбройните предупреждения и най-разнообразни мъчителни заплахи, Абрамовиц всекидневно разстройва реда. След като Голдбърг приключи с идиотските си шумове, със своите гууу, гааа, гиии, геее, Абрамовиц умишлено обърква отговорите на вечните тъпи гатанки.

ОТГОВОР: — За да отиде отсреща.

ВЪПРОС: — Защо пожарникарят носи червени тиранти?

ОТГОВОР: — От игра на топчета.

ВЪПРОС: — Защо слонът има дълъг хобот?

И добавя без разрешение опасни ОТГОВОРИ и ВЪПРОСИ, напук на неизбежното наказание.

ОТГОВОР: — Говорещият кон.

ВЪПРОС: — Какво има четири крака и иска да бъде свободно?

На това никой не се изсмя.

Той се подиграваше също така на Голдбърг. когато не следеше достатъчно внимателно бърните му, наричаше го „глухонемия“, „скапано ухо“, „залостена уста“ и винаги, когато беше възможно, се обръщаше към публиката, като я подканяше и умоляваше за помощ.

— Насилие! Измъкнете ме оттук! Аз съм като вас! Това е робство! Искам да съм свободен!

От време на време, когато Голдбърг беше с гръб към него, или пък бе твърде разсеян, Абрамовиц се правеше на шут и по всякакъв начин се гавреше със собственика си. Ревеше като магаре при вида му, осмиваше с цвилене „говора“ му, тъпотата му, наглостта му. Съчиняваше песнички за свободата, пееше ги и подскачаше на задните си крака, за да покаже срамните си части. Случваше се Голдбърг, за да се присмее на присмехулника, да танцува тромаво с него — един клоун с боядисана начумерена усмивка, който танцува валс с кон. Онези, които знаеха номера от миналата година, бяха учудени, озадачени от промяната, притеснени, сякаш бъдещето ги заплашва.

— Помощ! Помощ, нека някой ми помогне! — молеше Абрамовиц. Никой не помръдваше.

Тъй като усещаше напрежението на и около-арената, публиката понякога освиркваше изпълнителите, което пораждаше у Голдбърг, с неговия бял костюм на червени точки и бяла клоунска шапка, огромно смущение, въпреки че общо взето запазваше самообладание по време на номера и никога не пусна в действие камшика на шефа. Всъщност той се усмихваше, когато го обиждаха, независимо дали „слушаше“ или не. Чуваше онова, което виждаше. Върху лицето му бе замръзнала хитра усмивка и устните му потреперваха. И въпреки че месестите му уши пламтяха като факли от присмеха и гаврите, които понасяше, Голдбърг се смееше до сълзи на остроумията и закачките на Абрамовиц, мнозина в платнената шатра се смееха с него. Абрамовиц побесняваше.

След това, щом си съблечеше клоунския костюм, Голдбърг го заплашваше до припадък или го пребиваше жестоко с пръчката си, а на следващия ден го тъпчеше с допингови таблетки и боядисваше козината му в черно, за да не виждат хората раните.

— Гаден кон, заради тебе ще си загубим работата.

— Искам да бъда свободен.

— За да си свободен, трябва да знаеш кога си свободен. Като имам предвид какъв си, Абрамовиц. ти ще бъдеш свободен във фабриката за лепило.

Една вечер, когато след тежка депресия, продължила цял ден, отпуснат и апатичен на арената, Голдбърг успя едва едва немощно да изплющи с камшика си, Абрамовиц, като си мислеше, че що се отнася до бъдещето — фабриката за лепило — между нея и сегашното му положение няма никаква разлика, реши да избегне и двата свои жребия и да изнесе соло представление за свободата,най-хубавото в цялата му кариера. Макар и отчаян, той беше забавен, съчиняваше весели гатанки:

ОТГОВОР: — Като скочиш през прозореца.