Бърнард Меламъд: Говорещият кон

Започнеш ли веднъж да задаваш въпроси, единият повлича друг и така до безкрай. Ами ако се окаже, че си задавам едни и същи въпроси с различни думи? Все още искам да разбера защо този тъп грубиян не ми разрешава да го попитам НИЩО. Вече проумях, че Голдбърг се страхува от въпросите, защото при всеки въпрос има опасност да се издаде, че се страхува да го разберат кой е- човек, който не прави нищо друго освен да повтаря съдбата си. Както и да е, Голдбърг има минало, за което се бои да ми разкаже, макар и от време на време да прави някакви намеци. А когато заговоря за своето минало, той ме съветва да зарежа тая работа. Да се съсредоточа върху бъдещето. Какво бъдеще? От друга страна, възможно ли е да си въобразява, че може да скрие нещо от Абрамовиц, който е роден за изследовател и си прекарва по-голямата част от времето в задаване на въпросите, които Голдбърг не разрешава да му зададе, навързвайки така нещата, докато накрая стига до заключението-чудна мисъл, — че знае повече, отколкото му е дадено на един кон, поради което, като се имат предвид всички натрупани доказателства, той с положителност не е никакъв кон. Поне не по рождение.

Така стигнах още веднъж до извода, че съм човек в конски образ, а не просто кон, случайно надарен със способността да говори. И по-рано бях стигал до подобно заключение в разсъжденията си, но си казвах, не, не е възможно. Телесно се чувствам по-скоро като кон, но пък от друга страна, нали мога да говоря, да мисля, изпитвам желание да задавам въпроси. Така че съм това, което съм. Нещо ми подсказва, че не съществуват говорещи коне, въпреки че Голдбърг, сочейки ме с дебелия си пръст, твърди обратното. Живее от лъжите си, такава му е природата.

След много дни път, вече установили се на новото място, една вечер, като се увери, че вратата на конюшнята не е затворена — Голдбърг ставаше небрежен, когато беше потиснат — Абрамовиц, под напора, както на убежденията си, така и на моментния порив, излезе от бокса на заден ход. Избегна предната част на Голдбърговия фургон и препусна в тръс през панаирната площ, където се бе разположил циркът. Двамата циркови помощници, които го видяха да препуска, вероятно защото Абрамовиц ги поздрави: „Здравейте, момчета, чудесна вечер!“, дори не направиха опит да го спрат. Извън пределите на цирка, макар и опиянен, че е на открито, Абрамовиц започна да се чуди дали не е сглупил. Беше се надявал — за да се скрие поне в началото — да намери залесено място, заобиколено с поля, където щеше да си пасе на спокойствие,но се озова в индустриалната част на града и колкото и да трополеше по улиците, не само не откри гора, но не видя дори градинка.

Къде може да се дене сам някой, който прилича на кон?

Абрамовиц се опита да се скрие в конюшнята на една стара школа по езда, но бе прогонен от някаква разлютена жена. Накрая го хванаха на един перон, където чакаше влака. Знаеше, че е пълна глупост. Кондукторът не го пусна да се качи, въпреки че Абрамовиц му обясни положението си. Дотърча и началникът на гарата с насочен в главата му пистолет. Той именно задържа коня там, глух към умилкванията му, докато пристигна Голдбърг с бамбуковата си пръчка. Собственикът се закани, че ще смаже Абрамовиц от бой и описанието на последствията беше така мъчително живо, че Абрамовиц се почувства вече превърнат в къс кървящо месо. Половин час по-късно той се озова обратно във вече залостения конски бокс, пръскащата му се от болка глава беше покрита с корички засъхнала кръв. Голдбърг му четеше конско на глухонемия си език, а Абрамовиц, макар и свел глава в мнимо разкаяние, не изпитваше нищо подобно. За да избяга от Голдбърг, той трябваше първо да излезе от коня, в който се намираше.

Но да се измъкнеш от коня като човек не е лесна работа. Абрамовиц кроеше планове за бавни действия и за привличане на общественото мнение. Ще са му нужни месеци, ако не и години, за да постигне онова, което е длъжен да направи. Протест! Подривна дейност, ако се наложи! Бунт! Една вечер, след като се поклониха и ръкоплясканията започнаха да замират, Абрамовиц вдигна глава, сякаш възнамеряваше да изцвили колко високо цени аплодисментите и изкрещя към всички събрани в цирковата шатра: „Помощ! Нека някой ме измъкне оттук! Аз съм пленник в конска кожа! Освободете човека, вашия събрат!“

Сред мълчанието, което се разрастваше като гъста гора, Голдбърг, застанал отстрани, в пълно неведение по отношение на страстния призив на Абрамовиц — за него научи по-късно от шефа на цирка — разбра моментално по смаяното и втрещено изражение на всички, да не говорим за явно тържествуващия вид на Абрамовиц, че нещо сериозно не е наред. Собственикът внезапно започна да се смее от все сърце, сякаш онова, което ставаше, каквото и да бе то, е просто част от номера, малко, бис само за коня. Зрителите също се разсмяха и заръкопляскаха горещо.