Тери Пратчет - Страта

СЕГА ЩЕ МОЖЕШ ДА НАПИШЕШ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ.

— Малко възкъсичко ще излезе, повече от сигурна съм, да му се не види. Какво да напиша? „Светлините в небето са декор?“

ЗАЩО НЕ?

— Още не сте ми казали защо… защо Строителите строят.

Думите веднага светнаха на екрана, сякаш Компютрите отдавна се бяха подготвили да ги кажат.

— ЧОВЕЦИТЕ СА ЛЮБОПИТНИ. ТОВА СЕ ДЪЛЖИ НА ТОВА, ЧЕ СА ЧОВЕЦИ. СЪЩЕСТВАТА, ПОСТРОИЛИ ТАЗИ ВСЕЛЕНА, СА ГО НАПРАВИЛИ, ЗАЩОТО Е БИЛО НЕМИСЛИМО ДА НЕ ГО НАПРАВЯТ. СЪТВОРЕНИЕТО НЕ Е НЕЩО, КОЕТО БОГОВЕТЕ ВЪРШАТ, ТО Е НЕЩО, КОЕТО ТЕ СА.

— Ами после? Какво са направили после?

Бяла вода обкръжаваше кораба. Кин мярна малко островче с три платна зад един от илюминаторите — схлупен черен силует в сумрака. Видя и как черупката му подскачаше над водата.

Небето се завъртя. Нямаше тласък — просто подът се беше превърнал в стена. За миг пяна покри илюминаторите, а после Кин погледна… надолу.

Водопадът бе увиснал пред тях и досущ приличаше на широк бял път. На фона му, седнал в пилотското кресло, се очертаваше Марко и Кин забеляза как той инстинктивно се е стегнал и драпа с крака да се захване за нещо.

Надолу, далече надолу в небето сияеше огнена топка. Сега Дискът тънеше в мрак, но малкото Слънце, което обикаляше по орбитата си, огряваше с кратък проблясък на ден лицето на водопада. Докато Кин наблюдаваше, денят се изкачи над главата й и изчезна, щом Слънцето ги подмина.

По-късно в зрителното им поле се появи облак. Той остана известно време там, после литна нагоре по блещукащия поток със скорост, която накара Кин да трепне. Последва едва забележим тласък и миг на тъмнина — корабът се откъсна от водата при молекулярното сито, а после — звезди.

Марко изсъска протяжно. Можеше и да е въздишка на облекчение.

— Щеше да ми е много по-добре, ако Компютрите можеха да ни уредят по-конвенционален начин на излитане — обади се Силвър, — но трябва да им призная, че пък този беше много стилен.

— От тяхна гледна точка той беше най-ефикасният — обади се Кин. Небето отново се завъртя — Марко обърна кораба така, че „долу“ отново се намери там, където му отрежда място отколешната традиция: в областта на краката.

Силвър разкопча предпазния колан и погледна Кин.

— Ние сме построили Вселената, нали? — рече тя. — Е, не точно ние — буците кокали и мозък, които представляваме, — а онова в нас, което ни прави такива, каквито сме. Онова нещо, което сънува, докато останалата част от нас спи.

Кин се усмихна.

— Компютрите не искаха да ми го кажат — усмихна се тя, — но точно така, ти си права. Според мен Компютрите притежаваха някаква допълнителна функция — можеха да потиснат цялото умствено статично електричество така, че… о, по дяволите, защо да не си го кажем с точната дума? — така че богът вътре в нас да може да излезе на повърхността, само за мъничко, и да направи нещо. Ето защо практически всеки е могъл да бъде Господар на Диска. Ако Джаго Джало си беше сложил шлема, още щеше да си е там.

— Никой няма да ти повярва — обади се Марко, без да се извръща.

— Не съм много сигурна, че това ще е кой знае каква трагедия — отвърна Кин. — Дискът е бил сложен там като шегичка или намек. Но никой не е длъжен да го вярва. Ще построим планета за населението на Диска и ще го прехвърлим на нея — това е работата, която трябва да свършим.

Предизвикателството я стопляше. Да построят нова Земя — толкова внимателно изпипана, че населението на Диска да бъде пренесено там и хич и да не се и усети. Трябваше да се проектират нови континенти, а после хората на Диска да бъдат подложени на хибернация, докато известна част от тях се наплодят достатъчно, че да населят и новите територии. Това можеше да отнеме и хиляда години. Ще трябва да домъкнат цяла слънчева система, после да наредят големи планети около далечни звезди и да ги разпръснат надлъж и нашир, да ги метнат на светлинни години оттам.

И бизоните трябваше тепърва да проектират.

Животът никак не се очертаваше скучен.

Но нямаше ли онова, което Компютрите щяха да им дадат, да изплати всичко?

Щеше, щеше.

Поспаха, хапнаха, а после корабът се гмурна под чудовищната сянка в небето. Малкото усърдно Слънце не успя да пролее никаква светлина над мрака, когато се люшна над него.

Не след дълго далечният край на Водопада започна да нараства. Марко се плъзна обратно в креслото и заговори на малкото мозъче на кораба.

— Добре — докладва той. — Сега идва големият зор. Тук си казваме довиждане с Диска, така че лягайте по койките. Според Комитета тъкмо сега е моментът.