Тери Пратчет - Страта

Разбира се, денят беше прекрасен — направо като изваден от туристическа брошура. Офисът на Кин гледаше към лагуна, обрасла с палми. Бели вълни се разбиваха във външния риф, а плажът бе покрит с бели корали и странни мидени черупки.

Никоя брошура не би публикувала снимка на кошмарната, покачена на понтони грамаданска машина на пластове — умаления модел за острови и атоли с размер под петнайсет километра. Докато Кин гледаше, още един метър плаж се изсипа от големия улей отзад.

Зачуди се как ли се казва пилотът. Ако се съдеше по бреговата линия, той беше направо гений. Човек, който може да насипе подобен плаж с всичките му мидички, заслужаваше по-добра съдба. Но пък може и да беше някой като Торо, който просто много си пада по острови. И такива ги имаше — кротички срамежливци, които предпочитат да кръстосват океаните подир вулканаджиите и мечтателно да редят сложни архипелази с направо неприлична сръчност. Трябваше да попита.

Тя се наведе над бюрото си и се обади на областния инженер:

— Джоел? Кой кара Би Си Еф-три?

На екрана на интеркома се появи сбръчканото загоряло лице на инженера.

— Здрасти, Кин. Чакай да погледна. Аха! Бива си го нали? Харесва ли ти каквото е направил?

— Хубаво е.

— Това е Хендри, за когото пишат всички ония гадни доноси, дето ти се натрупали на бюрото. Сещаш ли се, същият, дето забучил оная динозавърска вкаменелост в…

— Да четох го.

Джоел усети нервната нотка в гласа й и въздъхна.

— Никол Планти, миксерката му, и тя май имаше пръст в тая работа. Сложих ги на островно дежурство, защото кораловите острови не те изкушават чак толкова да…

— Знам. — Кин се замисли. — Я ми го прати. И нея също. Натоварен ден се очертава, Джоел. Вечно става така, когато някоя работа върви към приключване — хората почват да се лигавят.

— Ех, младост, младост! Всички сме ги правили тия номера. Аз например набутах чифт ботуши в един въглищен пласт. Не беше кой знае колко оригинално, признавам.

— Искаш да кажеш, че би трябвало да му простя?

Естествено, че той искаше да каже точно това. Всекиму е позволено веднъж да прояви своеволие, нали? А качественият контрол винаги забелязваше тези неща, дума да няма. И дори нещо да минеше незабелязано, не може ли да разчитаме на палеонтолози, че ще потулят работата?

Да, но лошото беше там, че можеше и да не я потулят…

— Добър е, а по-късно ще стане и велик — рече Джоел. — Само мъничко го посръфай, а?

Няколко минути по-късно Кин чу как ревът на машината позатихна и после млъкна. Скоро един от външните офисроботи влезе, повел набит, русоляв младеж, червен като рак, и кльощаво момиче без коса, дето я имаше, я нямаше двайсет. Стояха и зяпаха Кин със смесица от страх и дързост, а от тях по килима се сипеха коралови отломки.

— Добре, сядайте. Нещо за пиене? И двамата ми изглеждате обезводнени. Мислех си, че тия машини имат климатик.

Влезлите се спогледаха. После момичето се обади:

— Фрейн обича да чувства какво създава.

— Е, хубаво тогава, фризерът е онова кръглото, дето виси точно зад вас. Вземете си каквото искате.

Щом фризерът се блъсна в раменете им, те се дръпнаха рязко, пуснаха по една неравна усмивка и седнаха.

Към Кин те изпитваха страхопочитание и на нея й беше малко неудобно от това. Според досиетата им и двамата бяха от планети-колонии, толкова нови, че скалите им още не бяха изсъхнали съвсем, а тя, както се знаеше, беше от Земята. Не от Цяла, Нова, Стара, Истинска или Най-добра Земя, а просто от Земята, люлката на човечеството, както пишеше в учебниците по история. А белегът на прехвърлилите два века на челото й вероятно беше нещо, за което те само бяха чували, преди да постъпят в компания „Джон“. Освен това им беше шефка. И можеше да ги изпрати в Компанията.

Фризерът се прибра обратно в нишата, като внимателно заобиколи едно празно пространство в дъното на стаята. Кин си отбеляза наум, че ще трябва да викне техник да го погледне.

Двамата седяха като на тръни в плаващите кресла. В световете-колонии няма такива, спомни си Кин. Надникна в папката, изгледа ги на кръв като за начало и включи магнетофона.