Тери Пратчет - Страта

— Знаете защо сте тук — започна тя. — Чели сте правилника, ако имате някакъв ум в главата. Длъжна съм да ви напомня, че или можете да приемете преценката ми като началник на сектора, или да се явите пред комисията в Щаба на Компанията. Ако изберете аз да се оправя с това, не можете да обжалвате решението ми. Какво предпочитате?

— Вие — рече момичето.

— Той не може ли да говори?

— Избираме вие да ни съдите, госпожо — обади се момчето със силен крийдски акцент.

Кин поклати глава.

— Това не е съд. Ако не ви хареса моето решение, винаги можете да напуснете — освен ако не ви уволня, разбира се.

Остави ги да преглътнат това. Зад всеки стажант в Компанията се виеше цяла дълга опашка от разочаровани кандидати. Никой не напускаше доброволно.

— Добре, записваме. За протокола — вие двамата сте били на машината за пластове Би Ви Ен-шейсет и седем на четвърти юлиус и сте работили по проект на континент Y, нали така? Обвинението към вас е разяснено подробно в порицанието, което сте получили тогава.

— Тъй си беше — рече Хендри. Кин щракна едно лостче.

Едната от стените се превърна в екран. На него се появи въздушна снимка на сиво основна скала, рязко разсечена от километър висока стена от разнородни пластове — като някакъв шантав сандвич, който Господ си е спретнал. Машината за пластове висеше над урвата, килната на една страна. Геолозите на този свят след време щяха да се натъкнат на нещо крайно необяснимо, освен ако следващият, който се захванеше с тази работа, не беше някой страхотен майстор. Обективът се приближи до едно място към средата на канарата, където скалата се беше стопила. Там имаше подемен кран и неколцина работници с жълти шапки, които се затътриха нанякъде извън кадъра, освен един, който стоеше, сочеше с метъра Експонат А и се хилеше: Ей, здрасти, мили другарчета от земята на Трибунала за Порицания на Компанията.

— Плезиозавър — обади се Кин. — Изобщо не му е мястото в този пласт, ама карай да върви. — Камерата се издигна над полуизкопания скелет и се фокусира върху разкривените четириъгълници отстрани. Ким кимна. Сега се виждаше съвсем ясно. Чудовището държеше плакат. И надписът се виждаше.

— „Спрете ядрените опити“ — прочете тя с равен глас.

Много работа трябва да бе глътнало това чудо. Сигурно цели седмици работа, а после в главния мозък на машината е трябвало да се въведе извънредно сложна програма.

— Вие как разбрахте? — попита момичето.

Защото във всяка машина имаше вграден „доносник“, затова, само че това официално беше тайна. Доносникът биваше монтиран в улея за десеткилометрова продукция, за да забелязва дребните, неофициални лични щрихи в картинката като например динозаври-пацифисти и мамути със слухови апаратчета, и си траеше там, докато не забележеше нещо такова. Защото рано или късно всеки им сервираше подобен номер. Защото всеки новак-дизайнер на планети, притежаващ една стиска талант, започваше да се чувства като цар там горе, в този въплътител на всички мечти — машината за пластове, и рано или късно се поддаваше на сладкото изкушение да изпържи мозъците на бъдещите палеонтолози. Понякога Компанията уволняваше дизайнера, понякога го повишаваше.

— Вещица съм, затова — поясни Кин. — Да разбирам ли че си го признавате?

— Аха — отвърна Хендри. — Но може ли да, ъъъ, да ви посоча някои смекчаващи вината обстоятелства?

Той бръкна в туниката си и извади книга с изтъркан гръб. Запрелиства с палец страниците и най-накрая намери онова, което му трябваше.

— Ъъ, това е един от най-големите авторитети в планетното инженерство — посочи той книгата. — Да продължавам ли?

— Моля, Заповядай.

— Ъъ, ми такова… „В крайна сметка, една планета не е свят. Планета? Каменна топка. Свят? Четириизмерно чудо. В един свят трябва да съществуват тайнствени планини. Нека има бездънни езера, населени с древни чудовища. Да има странни отпечатъци от стъпки във високите снежни равнини, зелени руини сред безкрайни джунгли, камбани на морското дъно; долини с кънтящо ехо и златни градове. Това е маята на планетната кора, без която не би възникнало човешкото въображение.“

Възцари се мълчание.

— Господин Хендри — обади се Кин, — пише ли там нещо за динозаври за ядрено разоръжаване?

— Не, но…

— Ние строим светове, не просто оформяме планети. Това и роботите го могат. Ние строим светове, на които човешкото въображение може да пусне котва. И не си правим майтап с това, като залагаме в тях смахнати вкаменелости. Я си спомнете Вретената. Ами ако тукашните колонисти излязат същите като тях? Вашата вкаменелост би могла да ги убие, да ги накара да се побъркат. Присъщата ви е три месеца лишаване от труд. И за вас се отнася, госпожице Планти, и хич не искам и да знам поради какви причини сте помагали на тоя празноглавец. Можете да си вървите.